Странстващият медиум. Избрани истории

Достойнството е красота. Тъй си мисля. Мисля си още, че онзи който прави опит да унизи някого, унижава преди всичко себе си. Защото личното достойнство се крепи върху уважението на чуждото.

Мадам Еротика /вече можете да я изтеглите/

2010-01-13T10:59:00.001-08:00

виртуална премиера

Тя е поет и престъпница! И сама е поезия и престъпление!
Тя е дъщеря на масовата култура и женствената вечност!
Тя е открила всички тайни на тялото, но си остава загадка!
Нещо става с ума й - това я прави по-очарователна, а очарованието й достига до сатанизъм!
В този психо - трилър ще те преследват не най-черните ти кошмари, а най-трепетните ти фантазии, но дали сладостта им няма да се обърне също в кошмар?
Долавя се нещо във въздуха, нещо премълчано във фразите й, а напрежението бавно ще нараства.
Няма психопат, който ходи по петите ти, а те преследва секс-символ.
Въпросът е: защо!
Тя е страховита и порочна.
Тя е порочна, но невинна.
Тя е изкушението.
Тя е Мадам Еротика.

Както, вече разбрахте става въпрос за поддържащата героиня в новия ми e-book, в който главен герой си ти.

А този постинг е виртуалната му премиера.

Можете да изтеглите "Мадам Еротика" оттук / на видимо място е, горе и в дясно на екрана/

Познахте, имам си лична страница

2009-05-29T12:55:00.000-07:00

Опит да се събера. Това съм аз.

Странстващият медиум и приятели

2009-05-13T09:10:00.000-07:00

Ако обичате да пишете и търсите кръг от себеподобни мястото е Странстващият медиум и приятели.

Форум за еротични разкази и истории

Форум за фантастични разкази и истории

Форум за диаболо и разкази на ужаса

Форум за криминале и трилър

Форум за любовни разкази

Форум за смешни и забавни разкази

Форум за поезия

За философия

За изявите ви

За животът, бит и всичко останало

За Гората на сатира, вечер преди София

2009-03-05T08:02:00.003-08:00

Опит да споделя несподелимото.

Много сладко са го обявили:)))

2009-03-02T07:40:00.000-08:00

Първи вести за премиерата на "Порочна връзка" в София

Благословена

2009-03-01T10:33:00.000-08:00

Малък нееротичен поздрав, може би: временен постинг за празника.

Еротично по коприна

2009-02-22T09:28:00.001-08:00

Едноимените строфи от поетичният сборник "Еротично по коприна"

Може да бъде намерен тук.

Жената неспособна да бъде невярна

2009-02-22T05:56:00.000-08:00

Тя не е вярна, а неспособна да бъде невярна.

Тя не е моралистка, още по-малко псевдо-моралистка. Не говори с дидактичен тон, нито осъжда нечие поведение, а не е способна да измени на своето. Не е анахронична, връстница е на всяко време. Външно нищо не издава породата й. Като всички останали тя може да се държи фриволно, да кокетничи, да е твърде предизвикателна, а привидно освободеното й поведение дори в случаи да е скандално и за нея да се носят легенди, които дълбоко в себе си, не би имала против да са верни, но които е изключено просто да изживее.
Тя не е лишена от страсти, напротив. Твърде чувствена е, за да може да направи грешка, без тази грешка да се превърне в избор. Тя не може да възприеме лекомислено едно приключение, не защото не го желае, а защото природата й е разтворена, защото дори докосването на вятъра е способно да я екзалтира и дори мисълта да я доведе до пределна възбуда. Тя не е тази която ще съжали за избора си, ще се разочарова от взетото някога решение. Тя е дръзка, но познавайки себе си, може да овладее своята собствена дързост. Тя не е нежелана, нито е лишена от желания. Животът й е безкрайно изкушение. Всеки ден душата й полуразголена общува с дявола, отдаде ли се на изкушението, това ще преобърне най-малко нейният живот, а в повечето случаи и живота на още много хора. Тя е често фаталната. Но тя е и жената: родена да бъде вярна. Ако можеше да бъде друга, тя би била. Не е морални задръжки вярността й, а природа. И тъй като е трудно превземаема крепост, това пробужда у много мъже инстинкта за завоеватели, обект е на обсади, любимка на прелъстителите, ухажвана е и харесвана, нейната магнетичност е необяснима и за тези, най-вече за тези които толкова силно я желаят, че са способни да загубят здравият си, по принцип разум и да жертват всичко онова, за което тя и вместо тях се замисля: заслужава ли си да се жертва. Но какво й струва проявената сила, знае само тя. И колкото силна да е, човешки, повече от човешки е, да прояви слабост.
От този ден, живота на много хора няма да бъде същият, а нейният по принцип е вечна игра с огъня.
За този тип жена е и днешната ми история.

Непорочното в "Порочна връзка"

2009-02-03T10:54:00.000-08:00

За новата ми книга от к.ф.н д-р Димитър Атанасов. Рецензия

Базарът на българската книга, изповед на времето

2009-01-14T10:54:00.000-08:00

Днес духовете са разбунтувани, вчера бяха тъжни, онзи ден на студено, ден преди това отчаяни, а ден преди този ден, пиеха и се веселяха, радваха се и просто съществуваха, не очакваха, сънуваха, забравяха, тежкото преживяно и не очакваха пак да ги споходи, макар дълбоко в себе си, усещаха тревогата. Утре ще са отново тихи, все още лижещи рани, задаващи си въпроси, търсещи отговори, спорящи на живе или в интернет, късащи нервите на събеседника си и своите. И тази най-вероятно ще мине, макар да не е изключено да се задълбочи. Защото в интересни времена живеем, а от интересно време – всичко очаквай. От себе си, също. За себе си, също. Щом е интересно времето и твоята не е безинтересна. Иска ти се да скучаеш и да заспиш пред телевизора, иска ти се да се чувстваш на сто двадесет и две години. Иска ти се да си и по-възрастен, а да се забавляваш като четиринадесет годишен. Пият ти се небеса, вместо бира. Спокойствие, искаш да ти сервира, нимфа с разголен гръб и надолу, без да обръщаш сериозно внимание на прелестите й. Искаш вече да не е толкова, толкова интересно, защото до гуша ти дойде от интересности и съспенси в социален, политически, че и метафизичен, в екзистенциално – извънземен и всякакъв друг план. Искаш да не слушаш лъжи и да не се увличаш по мечтания. Е, не става. Шантав е света, шантав си и ти. Като се позамислиш, даже много нормалните, нещо не са наред. Най-малко са неадекватни на обграждащата ги реалност. Чуваш за сблъсъци на протести, глави с цицини, разбити полицейски коли, сещаш се, че се беше запътил и ти натам, но неотложен ангажимент изникна, просто нямаше физическа възможност. Размина ли ти се или по-скоро съжаляваш, че не си бил на екшъна, а и криво ти е като разбираш, че са били бити беззащитни и невинни, а ти си здрав, че и на топло. Онзи ден пък някакъв гамен ти беше спукал гумите, закъсня за автобуса, хвана следващ и разбра, че онзи който е трябвало да хванеш е катастрофирал. За кой път ти се случва! Вече не помниш и не четеш вестници. После трябва да обърнеш бутилка, че да спиш спокойно. Не, че обръщаш бутилка, но точно за това и не спиш спокойно. И за да скриеш безсънието се преструваш на велик любовник и номера ти даже минава. С какво друго да запълваш нощите си, ако не с това. Или не си този, а малко по-различен, знаеш какво ти трябва и как да го постигнеш и го правиш. Или не си и този, даже тези двамата ти изглеждат трагикомични. Пушиш бързо, само това ти е. Караш бързо, но не го смяташ за порок, тъй като и времето не изчаква и не е никак милостиво, аванси не връща, иска повече и повече. Или имаш висящо дело. Или нямаш висящо дело, ала паяжина виси в хладилника ти. Или не е точно в хладилника ти, но някъде имаше паяжина. Да, в онзи таен коридор в съзнанието, вратата към който сам зазида. Сложи няколко капана пред нея, с механизми задействащи самострели и падащи камъни, сложен код за достъп, който накрая забрави. Накъде те водеше коридора, сега се опитваш да си спомниш, но не можеш. Или си другият който си спомня и се усмихва, а усмивката му нагарча, като залез нагарча. Или си богинята която познава всички от гореизброените, с някои е близка, с други не чак толкова. Или си тази която не иска да си има нищо общо с подобни, но познава други и ако има някой ден време, ще ми ги опише. Ако има време, от същото това интересното. Интересното, което ни иде в повече, но без което вече не можем. Наркотично зависими сме. Убива ни, но ни радва. Убива ни, но ни прави по-силни. Интересното време се облича в рокля от огън. На голо. И съблича рокля от огън. Интересното време е китайско проклятие. Интересното време е несигурността която прави живота сигурен, истината – значима, търсенето й – равно на нея, заблудите нейни украшения. Интересното време и пише интересно. То се изписва само, защото има какво да разкаже. За теб, който или която да си, от гореизброените или пропуснатите. За мен, за хора които познаваме и не познаваме. За себе си, най-вече за себе си и за огнената рокля която облича и разсъблича. За разбитите илюзии и за недопустимата реалност, за уморените истини и прозряната лъжа, за бита, за любовта в която откриваме сигурността, която във всичко други липсва. Има, има какво да каже и го прави. Интересното време е изповядващо се време, а ти: който или която да си, ще се намериш в изповедите му. В неспокойните му анали. Не аз, а то, което спира и пуска газа, което организира и потушава митингите, то, интересното време те кани на една интересна инициатива: Базарът на българската книга където то ще предложи част от своята изповед. Малко подробности преди началото й.

Невероятно е усещането или нова книга

2009-01-13T02:19:00.000-08:00

Все още не мога да се опомня, наистина усещането е невероятно.

Магически релизъм и екзистенциализъм, щипка фентъзи, отново неочаквания край, секс, еротика, любов, хорър-трилър, смях, смях през сълзи и още много изненади в новата ми книга: Порочна връзка....

Вълшебното гювече

2008-12-15T06:52:00.000-08:00

Викна ме да му помогна с покъщнината, а на мен не ми се вярваше, че се случва. Нямаше да оцелее. Твърде стар беше. Исках да му наговоря много неща, но менгеме стягаше сливиците ми. Гадеше ми се. Приличаше на призрак. По висок от метър и седемдесет, не тежеше сигурно и петдесет.Беше толкова бял, че сияеше. Не знам тази жена дали имаше сърце. Ако не я бях видял тук и сега бих я нарекъл хубава. С приветлива усмивка, словоохотливи очи, плътна не й пълна, с руси коси, богат речник, бизнес маниери, умерен глас. Толкова приятна беше, че чак да ти се прегади. Не можех да изтърпя, повече. Нека да започнем да превърши всичко. Ще ти помогна с багажа, ще те изхвърля с албумите от славната ти младост, световните изложби и всичките артистки с които си спал или си бил съпруг, под някой мост, а ти до седмица ще си в по-добрият свят. Не се унижавай. Моля те, не й падай на колене. Щом и се струва, че дори това което сега плащаш за дупката в която живееш от преди да е разтворила читанката, значи наистина ще те изгони. Тя е живота, ти си един стар, глупав и прекалено възвисен човек, за да се разправяш с тази породиста свинка. Да, точно на Пиги от кукленото шоу приличаше и на една наша бивша министърка, да не би да й е сестра. Както и да е, да вдигаме багажа и да ти търсим таван. Ако не бях на петнадесет щях да те взема у дома. Щях, ако се наложеше да те оженя за дъщеря си, дори тя да е на петнадасет макар ти да си на сто, но и двамата нямаме право на глас в живота, вселената и всичко останало. Моля те не се подмазвай повече на Пиги. Ще те изгони, тя няма сърце. И не разбира от изкуство. Не чуваше телепатичните ми послания. Не четеше в очите ми. Дали изобщо виждаше. Ретините му от сиви бяха станали съвсем безцветни. Боях се да не се разтопи и разсея като дим, оставяйки след себе си само купчина сухи кости. Прочетох го в крайчетата на устните му, щеше да продължи да я увещава. Тя пък ме награди с такава усмивка, че ми се стори, че ям полумъртви скункове. В този миг реших, да стана убиец психопат. Ще започна от нея. -Само този месец. Тридесет дни. Да довърша амфората си, имам болно сърце и хемароиди. Тази амфора ми е живота, тя е жената, всички жени които съм имал и съм изгубил. Искам да я оставя след мен. Нека завърша амфората…-Като дете си! Нищо не разбираш. Нямам нищо против изкуството…-Но всичко си е бизнес.-Не, недей така. Не съм толкова груб човек…Прилошаваше ми.-Ще заплатя така както и до сега и ще ти дам гювечето. Единадесет месеца работих по него, погледни го.-Моля те!-Погледни го. Погледни…Вземи го!-очите му бляснаха. Ангелът изведнъж се превърна в Луцифер. Усети, че е харесала гювечето-Направих го специално за теб. С майка ти, бяхме големи приятели…Трябваше да е глух човек за да не разбере по гласа му, че са били повече от приятели. Пиги може би беше на път да изгони собственият си баща. -Все повече заприличваш на нея, а тя щеше да хареса гювечето…Тя предпочиташе да ме гледа да рисувам картини, а приложното ми майсторство наричаше занаятчийство, но не е права, а и аз какво да правя…Вадя си по нещо с тези грънци и амфори…Това е шедьовър…Помислих си, че ще я убеди. Имаше способности, старият му дявол.-Та това мога да си го купя от всяка сергия. От всяка сергия или артмагазин, за…-Не!-прекъсна я, пламна-Не, онова е конфекция. Грешиш. Това е истинско изкуство. Това не е просто посуда. Пипни, пипни тези образи, ще почувстваш как се движат, ще влезнат под кожата ти…-Нямам нужда от гювече…-Пипни, като гърда е. Може да не ти харесва да пипаш женски гърди или да ти се струва, че не ти харесва да пипаш женски гърди, но остави задръжките си. Забрави, отдай се на порива си и опипай богинята…-Моля те, не ти отива на възрастта! – смутено отговори.Ако беше по-млад сто процента я беше свалил.-Аз съм на осемдесет и две. Не ми остава много, знам. Сърцето ми започна да ме предава, а и тези хемароиди…Искам само да завърша амфората. Тя е тази която прегръщах, а не успях да насладя. Тази която разбирах, а не можах да разбера. Целувах я по лявата гърда, по дясната гърда също, по челото, под пъпя…По колената…-Моля те!-отсече раздразнено.-Знам не ми отива на възрастта. Тя е природата, тя е жената. Невъзможната и истинската. Искам да оставя изображението от онези милувки които не съм успял да й даря. Нека направя амфората, две седмици, най-много три. Ще ти дам гювечето за подарък…-Казах ти колко струва едно такова гювече и ако искаш ще ти го купя за да не го мъкнеш. Нито грош повече.Посърна, а аз вече не издържах. Исках да се събудя. Не съм виждал по-смазан човек, по-подигран и поруган. Та той е работил единадесет месеца над нещо толкова красиво, а се оценяваше за цената на няколко бири. Сигурно прическата й струваше десетократно повече. Няма лошо, но гювечето беше майсторство. И аз не разбирам много от изкуство, но не съм сляп. Вижда се, че е бижу. И тя само се прави, че не забелязва. Очите й светят от алчност. Вижда, че старецът е притиснат и ще й го продаде. И без друго, къде да го мъкне и защо му е такава красота. Щях да й кажа нещо грубо, стори ми се, че сънувам даже ми се замаи свят и излезнах за кратко от тялото си, а старецът наистина излъчваше сияние. Вече бях сигурен, в началото си мислех, че само така ми се струва.Усмихна се благо. Приличаше на образ от приказка, от икона.-Погледни го.-рече уверено-Няма значение на колко години съм. Безсмъртното влечение няма възраст. Страстите не остаряват, те са сили, те са начала и не са в тялото, а влияят върху тялото така както слънчевите изригвания и магнитните бури му влияят. Мислех да го изрисувам със сцени на лов на глигани, беше подходящо, но ръцете ми започнаха да правят друго. Тези антични образи биха били кич, ако глинената материя на това живо глинено същество не беше ги пожелало…-Хайде, хайде…-помъчи се да се усмихне, но го слушаше.-Аз не изрисувах домакински съд, а татуирах едно живо същество. Една пълна красавица, домакиня, жена-трапеза, която се отдава…-Моля те, на колко години си!-Добре, добре. Виж телата. Всяко мускулче на тези сатири кипи в живот, свой живот, завърта се в своя собствена траектория около източника си на топлина и светлина. Сатирите не танцуват, прилича на танц, но това е еротичен контакт със земята. Вибрацията от петите им стига до магмата, до земната вагина и далеч от гората възбудени вълни олизват бреговете. Погледни бедрата на тези атлети, те са мехове на съвършената форма, от тях пият богините. Те не танцуват, но дриадите около тях изгарят в танц. Салкъмите над гърдите им не са гроздове, а зърната на техни робини – тлен на пленени от сладострастието девици. Не вино, не вино се добива от тези зърна, а блаженно проклятие и огън с аромат на пот която се стича по опашката на изплъзващата се от тялото, при опиянението си, душа. Погледни гората. Листата й са устни, зелени устни, на вечната младост. Стеблата й са прасци на разюздани Афродити. Взе си дъх и продължи:-Да ядеш от това гювече е не хранене, а оргия…Истинска. Екстракт от инстинкти и изтънченост. Разюздана красота. Еротика на тъждествата. Еротика тържествена като църква. Философски речник татуиран под бенката на гръдта на нимфетка…-Какви ги говориш пред малкият!-Докосни гювечето!-хипнотизираше я-Докосни го!-Искам да ти го купя, но за приемлива цена. Нямам толкова пари за кухненска посуда.Усмихна се. Гледаше доволен творбата си. Разбра, че няма да я продаде, но му беше достатъчно, че е разбрана, че е впечатлила някого, че е почувствана.-Искам да ти сготвя в гювечето, а после ще поговорим пак. -Но…-Имам всички продукти. За последен път искам да обядвам в…-очите му се просълзиха, но се усмихна-Ще споделиш трапезата ми. Няма да си изкривя душата и да я нарека скромна, защото няма да е скромна. Ще видиш какви магии правя.Направи пирует и изчезна в димове. Летеше като домашен дух из ателието – кухня – спалня – гостна – кокошарник. Режеше мръвки, жонглираше с яйца, ходеше по тавана и нарязваше салатата. Пееше, смееше се, редеше объркани заклинания, разказваше за изложбите си, за руската балерина, за френската галеристка, за внучка на Гоген която му позирала из островите. Пак започна да говори за неговите сатири и дриади, за интимните целувки на земята с протуберансите. По едно време ми се стори, че нарочно се бави, защото е сигурен, че прекрачи ли прага на последното си прибежище ще умре, а не иска да се раздели с живота. Приличаше на осъден на смърт. Разстрои ме, нищо нямаше да хапна. Накрая гювечетата бяха готови. За нас двамата в непретенциозни, почти обикновени, но нейният обяд беше във вълшебното. Стори ми се, че няма да успее да го изяде, толкова голямо беше, но предизвикателната дама имаше учудващ апетит. Още се чудя къде успя да побере толкова храна. Готвеше удивително вкусно. Рисуваше с вкусове. -Ухае…нямам думи.-изрече с притворени от наслада очи.Съвсем приличаше на Пиги.-Моменто. Да отворя и виното. Пазя го от…вече съм забравил колко години. За тържествен повод.-Слушай. Нека се разберем. Няма да ме трогнеш.-О, разбира се. Хайде отпусни душата. Весели се. Всяка промяна е празник. Щях да стана и да избягам, иначе щяха да ме видя, че плача.-Ти защо приличаш на буреносен облак.-смъмри ме с усмивка-Животът е красив като изрисувано гювече…-Вкусно е.-рече тя и започна да маха с лъжицата като, че ли гребеше. Наистина беше много вкусно. Лъжицата й искърца.-Ето, виж, не е съвършен съдът ти. Направи ми впечатление и празен. Това ръбче в средата. Като сглобен от два съда е.-Ръбчето ли?-лицето му доби загадъчен израз-Това е гребенчето по което оставят енергийни заряди от всяко едно ядене. -Фантазьор!-рече му с възхищение.-И е някак грубо отвътре. Цялото е в ситни вдлъбнатинки.-Като пещера. По същата причина като гребенчето съм ги оставил. Това е изкуство.-Готвенето ти е изкуство.-гласът й звучеше почти влюбено.Той сиеше. Радостта му изпълни и мен. С добротата си, отвори сърцето й. Тя се зарази, от красивата изработка, от красивите му думи и гостбата му. Това вече беше различна жена. Не можеше да го изгони. Вилицата и застърга дъното. Огледа се смутено. Набучи залъче и обра дъното. Второ залъче хвана в пръстите и попи последните остатъци храна. Лапна го и облиза с езиче устните си. Гювечето беше като умито. Нега се изписа по лицето й.-Ще го купя, но кой знае колко повече не мога да ти предложа.Усетих как потръпна, но скри огорчението си.И аз скрих своето, а беше двойно по-голямо, защото бях огорчен и от него. Защо й го отстъпи. Бих го счупил на негово място.Часове по-късно, успя да ме заговори. Стояхме под циментовата козирка на изоставен стадион. Очертаваше се да нощува тук, а от утре, незнам. Не му отговарях, сърдих му се, че и го отстъпи.-Наистина ли си хвърлил единадесет месеца?-Ох, тези хемароиди…-Кажи! Чуваш ли ме, не е честно. -Животът е като изрисувано гювече…-Стига! Не си интересен.-Единадесет месеца го изписвах, но знаеш ли. Моделирах го за няколко часа. Гювечето е отливка на кльощавия ми задник. Ей това е. Свалих си гащите. Седнах в глината й се получи. После отвън трябваше малко да го оформя да прилича на гювече…Сетих се за “гребенчето” в средата което събирало енергията. Като в кинокадър изникна момента как обира със залъче храната, а после облизма устните си…И не можех да си взема дъх от смях.

Дрехи на килограм

2008-12-11T10:21:00.001-08:00

Влизам в магазин за дрехи на килограм. Няма как, ще трябва да пожертвам водка – две. Сърцето ми се къса, но и гащите са ми скъсани и някои мои интимни части откровено надникват навън, за да видят свят и свят да ги види. Не, че са ми срамота, ама ще ме арестуват. Прехвърлям дрехите, мой номер все не намирам. Поскъпнали и тук. Правя си едни сметки все не излизат. Това войнишки клин ли е? Хе-хе. Става, ама дере кожата, ще ми се подуят топките. Нямам и медицински осигуровки и ще трябва да купувам от аптеките мехлеми за да си ги мажа, а това е допълнителен разход. Освен това съм твърде слаб, ще ми се свлича без колан, а коланите скъпи. Ей, това сега е панталон! Част от костюм е. При това контешки. Сигурно е обличан само веднъж на официален повод. Колко такива съм имал и повторно не съм обличал. Все не ми вярват, ама и аз съм имал славни времена. Премиери на книги, изложби, връчвания на грамоти от разни големци в препълнени зали, ръкопляскания и светкавици. Хубав панталон, ще ми стане, но не е за мен. Мачка се, къса се, утре друг ще трябва да си купувам. Да видим това? Жив парцал. Гледам хлапаците го носят, даже е и моден, ама може да съм голтак, но не съм лишен от естетическо чувство. Дори дупето ми да светне навън като светофар, това няма да го облека. А това е хубаво, но е работна дреха. Няма лошо, но има фирмен знак. От какъв на какъв ще си плащам да го нося, трябва да ми плащат те за рекламата. Я! Това! Не, не това не може да бъде. Откъде се взе! Прилича….Ама то не само прилича. Това си е космически скафандър. Знаех си, че всичко може да се намери в магазин за дрехи на килограм. Купувам го, удобно нещо. Нахлузвам го и питам продавачката как изглеждам. Дебеланата ме гледа похотливо, мига и ми казва, че е шит за мен. Търговски трик. Отвръщам й, че не е шит за мен, а аз съм роден за него. Тя е стара и доста отнесена. Дори и не подозира що за дреха е това. Дреха като останалите й се струва, а че е летяла в космоса е без значение, кой знае какво. Плащам й, смигам й, не забелязва. Тръгвам навън с походка на току – що слязла от самолета кинозвезда. Хората обаче не забелязват. Забързани са. Толкова извънземни вървят по улиците, че какво впечатление очаква да предизвика някакъв си космонавт. Преди малко даже видях едно. Дясната страна на лицето му бронирана от нанизани една до друга обици. Този не трябва да минава в близост до цех за приемане на метални отпадъци, че ще го дръпне магнита и ще висне като еквилибрист. Махнах му за поздрав, той също ми махна, даже се усмихна. Май забеляза, че като него не съм обикновен земен гражданин. Една майка ме показа на хлапето си, то засия. Тръгнах към тях, но потънаха в тълпата. Без да исках се блъснах в един едър младеж с як врат. Изръмжа ми: „Тъкмо си се приготвил. Един ще ти фрасна и ще те върна в космоса.” Момичето му го задърпа и ме спаси. Е, поне получих потвърждение, че е космически скафандър, а не съм облякъл някой моден костюм, от последните. Става ми ведро. Спомням си детските си мечти. Сълзи ми тръгват. Сантименталност ме залива. Топло ми става. Криле ми никнат. Чувствам се на седмото небе. Даже над него. В космоса. Излязъл съм от капсулата и се рея из космоса. Земята е толкова малка, че големите й проблеми никакви не се виждат. Синя и красива е. Струва ми се, че е толкова малка, че мога в шепи да я хвана. Разтварям даже ръце, но си спомням, че не е малка, а е много, много далече. После осъзнавам, че винаги е била далече от мен, че със скафандър или без скафандър съм се реял в орбита около нея, без да мога да стъпя здраво на крака. Витая в космоса. Виждам красотите й, но те са толкова далечни, толкова недопустими за мен, че само мога да охкам и да ахкам за тях, без никой дори да ме чуе, защото в космическият вакуум не може да се издаде звук, а освен това съм толкова сам в своята орбита. Става ми леко тъжно, но не върви да провеся нос с този скафандър, а на следващата пресечка ми провървява. Няколко стари квачки кудкудякат, размахват гневно юмруци. Мятат мълнии погледите им, а диоптрите им многократно ги усилват. Крещят ми. И се готвят да ме линчуват. Лека полека разбирам за какво става дума. Запушил им се е отходният канал. Този от тоалетните. В апартаментите им гейзери от кафява субстанция. Позвънили са още миналият ден, службите се бавили, обещавали идването на техен човек. Та в този ми вид, помислили ме за него. Сърби ме на едно място под плешката. Усетило е, то, че тук ще има почерпка. Дърпам се, привидно, обяснявам им, че съм частно лице и се занимавам със сходни, но не същата дейност. Бабките са готови да паднат на колене. Молят ме и ме увещават. Събират пари в една кутия от обувки и ги броят. Едната подгонва с тупалката дядото си, за да извади скатаните си за ракия пари. Това е нечовешко. Съгласявам се да свърша работа и без неговият принос. Пускам шлема, хвърлям се смело в канала и плавам ли, плавам навътре. Не е точно като в космоса, но това което правя още повече заприличва на живота ми. Дано ми стигне въздуха, досега все ми е стигал и никога не съм се замислял, че и това има лимит. Вадя боклук след боклук. Отприщва се вълната, едва не ме отнася, но рутина имам, знам кога стане ли твърде мощна лайнената стихия да изплувам навън.Осквернен е скафандъра, но бабките се радват. Готови са да ме прегърнат, както съм си такъв. После един маркуч и малко по-силна струя и блясва костюма ми като нов. Да знае само летелият в космоса за какво му е използван костюма! Поглеждам и знаменцето на ръкава. Лошо ми става при мисълта. Поисках от една от жените бръснарско ножче за да го махна. Кой знае какво ще му е съдено още да претърпи. После броя парите. Радвам се на живота и тръгвам към любимата си кръчма.Прав на бара стои Перископа. Той все пие бързо и на крак. Оглежда от високо масите. Не връзва приказка с никого. Не му и трябва. Той не е изпаднал пияница като повечето от нас. Има си работа и семейни задължения, знае си и две и двеста. В кръчмата влиза защото му е на из път. Бързо врътва едно – две, за да не го пита жена му къде се е бавил. Понякога остава и на третото, а много, много рядко да седне, но на стола до бара и да поговори с кръчмаря. Мисли си, че това е проява на особено великодушие от негова страна, но ако проявява някой великодушие това е кръчмаря. Перископът е досадник, качи ли градус спира на едно изречение и го повтаря около сто и четиридесет пъти и всеки път очаква отговор. Когато влязох тъкмо беше на границата на тази фаза. Съзря ме. Опули се, видях го как се ощипа. Не ме позна. Още бях със спуснат шлем. Обърна се към кръчмаря за да прецени по израза му дали вижда нещо странно, но човека беше виждал толкова странни неща в дългогодишната си практика, че прие и това като нещо обичайно. Перископът огледа масите. Хората обаче си бяха достатъчно пийнали и потънали в разговори за да обръщат внимание на разни космонавти и извънземни. Погледна ме пак недоверчиво. После се обърна към кръчмаря и тихичко каза:-Не, недей да ми наливаш. Отказвам се. Повече няма да пия.После бавно и страхливо премина покрай мен, когато стигна до вратата пролича желание да се обърне за да види дали още съм в кръчмата. Кураж обаче не му стигна, а хукна през глава да бяга.„Жена му ще е доволна.”-мина ми през главата.-„Днес ми е тръгнало да спасявам човечеството и то без да се налага да излетя в космоса.”Поръчвам си питие, а кръчмаря с усмивка ми казва:-Две имаш от мен. Ако утре дойдеш пак в същият час, пак ще те черпя.Много е доволен, че навлека се е изнесъл.„Наистина не се налага да излетиш в космоса за да спасиш човечеството.”Пия пет или шест. Съзнанието ми ясно, но когато излизам от кръчмата вървя като човек който дълго време е бил при условия на нулева гравитация и току – що се е върнал на земята. Изпълнило ме е чувство за възторг и поздравявам земните граждани. Доста са като Перископа. Мислят си, че само те ме виждат, а хората около тях не. Бързат да отминат и сигурно да вземат спешни мерки за здравето си. Мен пък ми е смешно и се чувствам велико.Спира лунохода до мен и очаквам да ме прибере, но ченгетата само се засмиват и продължават. Някакво дете иска да се фотографира до мен. После и баба му поиска. Радостен съм и без да искам пак се блъскам в едрият младеж с якият врат.„Абе, аз, казах ли ти на теб, че ще те пратя….”-с все сила ми нанася удар и после подскача. Забравил съм да вдигна стъклото на шлема, а то се оказва по-здраво, отколкото е предполагал. Това сигурно боли.Вдигам рамене. Не исках да става. Продължавам си по улицата и тогава ме спира тя. Не е много млада, но се държи като млада. И душата й е млада. Вълнува се и ме прегръща.-Знаех си! Знаех си, аз! Ще съм от първите на земята които ще осъществят контакт с гост от друга планета….Толкова е радостна, че не искам да й обясня, че това е земен космически скафандър.-Къде е кораба! Ще ме качиш ли на него, скитнико!Чудя се какво да й отговоря. Казах й, че ми го е вдигнал паяка и едва след няколко дни ще мога да си го освободя. Тя пък ми каза, че ще направи протестен митинг – шествие. Разгневи се и за да я успокоя я прегърнах.-Знаех си аз, знаех, че ще съм от първите които ще осъществят контакт! – сълзи от вълнение се стичаха по бузките й.Като каза „контакт” изобщо не си помислих и че ще е сексуален. Повтори много пъти, че съм я отвел в космоса.В полунощ си имах малко неприятна среща с мъжа й. Хубаво, че вече бях нахлузил дрехата си и само си говорихме с нея на чашка.Човекът влезе. Изгледа ме. Запоти очила, а после пред мен, започна да й нарежда:-За електротехника разбрах. За водопроводчика – повярвах. За кабелният оператор съм готов да повярвам. За компютърният техник от мен да мине. Но какво търси в дома ми този космонавт!-Ама миличък….-започна да му се подмазва като котка и да му ги реди едни, каквито не исках да чуя, защото и мен щеше да накара да повярвам, че не съм спал с нея и да ме лиши от хубавият спомен.Побързах докато са заети да се изнеса.Тръгнах към моето място, под моста.Спуснах стъклото на шлема. И се почувствах в своя космос. Скафандърът ме топлеше и пазеше от всичко. Защо не ги раздадат като дреха за бездомниците? Е, аз пък много искам. Не стига, че се спасявам, ами искам да спасявам из света. Зареях се из пространството. Една след друга гаснеха звездите – прозорци. Далечни, много далечни за мен светове.Заспах.През нощта е придошла реката.Отнесла ме е, а аз на сън съм попътувал доста. Животът тече. Събудих се захвърлен от вълните край непознат град.Излязох покрит с водорасли.За да започна всички от начало.

Бяс и рози

2008-12-04T05:46:00.000-08:00

Като го цапардосах първият път очилата му изхвърчаха петдесет сантиметра напред, описаха траектория над главата ми и ги чух как се разбиха на камъка зад мен. Побеснях. За малко щяха да ме ударят. Все едно, че ми посегна. Не очаквах такава дързост от него. Гледаше ме тъпо. Не беше уплашен, а трябваше защото бях бесен. Ама много, много бесен. Как смее…
Какви ги разправя на моята кучка! За какъв се мисли идиота му с, идиот. Тя го гледа като загубена. Не ме е яд, че ще му пусне, ами че съвсем се е замаяла. Като, че ли е пушила цяла седмица без прекъсване, освен да шмръкне и да хапне малко, че да не умре. Започна да говори отнесено и очите й едни. Знае какво е за мен и за това вири дупе. Расово е, готино е, побърква ме, ама няма да ме направи плужека който иска. Тоя ще го шамаросам за негово добро. За да изчезне и да не го използва повече. Защото тя го използва. Намерила си обект. Иска да види как ревнувам. Ама почна да преиграва и сама да си вярва. Това вече не ми харесва. И ще сложа край. Иска ми се да видя дали ще се напикае сега големият рицар.
Не очаквах, че така ще ме вбеси, нито че ще го ударя толкова пъти. Така и не разбрах с какво ме изкара извън релси. Май с хвърчащите цайси. Стори ми се и че се хили. Или ревеше.
-Кво бе фенко! Опита се да ме удариш с очилата, значи! Това от Джаки Чан ли го научи.
Щеше да отговори, ама не ми се искаше да го чуя. Халосах го с все сила с обратната страна на ръката по устата. Главата му отхвръкна като звъче, но не падна. Залитна като пиян, но не падна. Тогава не знам защо, прекалено беше, не ми се искаше, не се стърпях, стори ми се много на воле, ама тъкмо за такъв удар. Завъртях крака и така го стоварих в ченето, че целият изхвърча два метра назад и тресна гръб в подвижното гаражче. Започна бавно да се свлича, но го хванах за яката. Задържах го, приближих лице. Идеше ми да му гризна носа, ама не ми даде сърце.
-Сбърка гаджето, пич. – изръмжах му –Веднъж се опитах да ти обясня с добро. Тя си е такава. Ще й мине, не й е за пръв път, ама докато прави тези изпълнения ми побелява косата. Ей виж на кво заприличах. Защо не ми го съкрати и не си го съкрати. Умно момче си, ама се правиш на застрелян.
Хлипаше като девица. Забих му две глави в носа. Стори ми се, че му потече кръв. Крайно време беше, но после стана…Шаш и паника…Това не беше кръв от носа му растяха рози. Разгръщаха се и ухаеха. Толкова уплашен не съм бил и когато шестнадесет годишен ме пипнаха в крачка, точно като подкарвах една трошка дето не беше моя. За малко да го изпусна и да дръпна да бягам, ама се овладях и съвсем ми причерня. Започнах да го удрям както ми падне. Беше на земята. Ритнах го петнадесет или седемнадесет пъти и тогава започнаха да растат рози от устните му от ушите му, през дрехите му. Ненормално големи, направо огромни рози. Десетки рози.
Не мърдаше.
-Хей. Свършиха номерата. Ай, дай лапа. Не я закачай повече. Не знаех, че си илюзионист. Готин номер. Сигурно имаш бая гаджета около теб…
Не отговаряше и това вече никак не ми харесваше.
-Чудех се аз с какво се занимава този пич. Той с фокуси. Работи в чужбина и си дава почивка…Хей не ми се прави…
Клекнах до него. Ей това не трябваше да става. Ама кви бяха тези рози от него.
Проврях ръка между растенията и потърсих пулс по врата му. Копелдакът беше умрял. Огледах се. Тъмно беше, ама кой знае! Е, квото е това е. Ако ме пипнат кучката свободно ще си развява байряка и ще види какво е загубила. Метнах го на рамо. Хвърлих го в багажника.
Хрумна ми, че трябваше да постеля, ама той не кървеше, а цъфтеше. Гати историята.
Подкарах към един неохраняван канал. Знам го, отдавна. Не съм хвърлял никого, нямах и намерение, ама ето, че се наложи.
Спрях на една тъмна уличка колкото да дръпна решетката на шахтата.
Вързах я за кръста му. Не ми трябваше да изплува скоро.
-Хайде чао и…и аз съм виновен, ама и ти не стоеше мирен.
Преди да го хвърля обаче ми дожаля за розите. Хубави бяха. За кво да хвърлям и тях. Набрах ги. Вързах ги на един хубав букет.
Дано да разбере, че и аз съм внимателен. Просто ежедневието ми едно такова.
Като ги видя цъфна в такава усмивка, че розите не значеха в сравнение с нея. Ама тя била много лесна. Малко рози и вече…На седмото небе.
Когато и ги подадох обаче…
Розите потекоха. Отново станаха кръв.
И оцапаха ръцете.
И на двамата.

Чейз

2008-12-03T04:11:00.001-08:00

Много не обичах баща си.
Дървен философ и егоцентрик. Напорист и дребнав, винаги беше първи в автобуса, неговия глас се чуваше в блока и махалата, най-много чаши обръщаше в кръчмата.
Мачкаше всеки който си поиска на канадска борба, футбол на малки вратички, сантасе и словесни дуели със заучени фрази.
Забавен, арогантен, обсебващ. С гърбав нос, големи бицепси и вечно жабясал от алкохола поглед. С вечната криминална книга на раклата и каубойската риза.
Играеше си с думите като на флипер, пълни глупости които понякога улучваха целта и получаваше бонуси.
Години трябваше да минат за да осъзная, че прекали когато започна да води любовниците си у дома. Не правеше впечатление и на майка. В началото се срамуваше от хората, после спря да забелязва.
Веднъж спомням си я попитах:
„Той все пак приятел ли ти е?”
„За приятелите те боли когато съгрешат. Когато те предадат ги мразиш. Виждаш ли, аз не го мразя…”
Като, че ли малко го съжаляваше, а помня и последният ден, ден преди той да си тръгне.
Купих си извинителна бележка за деня. Парите честно си ги спечелих на карти. Той ме е учил и в училище нямаше кой да ме бие. Като се замисля, ако си бях отишъл като хората на лекарката, бележка щях да получа. Блед бях, треперех, ужасно ме болеше глава, гадеше ми се и ми притъмняваше.
Влязох тихо.
Не исках да ме разпитват. Не исках да говоря изобщо с тях. Чух ги, тя го молеше да яде. Гласът й беше различен. Уплаших се като го чух.
От цяла седмица не беше се хранил. Само пиеше. Преди седмица напусна работа, очакваше ново назначение и в това време не отрезня. Ако аз изглеждах зле в тези дни, той изглеждаше сто пъти по – зле.
Жълт като такси, успееше ли да хване нещо в ръцете беше бутилката. Останалото събаряше. Не можеше и в чаша да си налее даже. Но най-странното бе, че този път нямаше никакво оригиналничене и пиянски изцепки. Само пиеше и мреше. Виждаше се, но кой да го забележи. Аз – не, за всеки случай. Той е такъв уникат, че е недостижимо да се узнае винаги какво прави и накъде е тръгнал. Когато чух разговора им ми просветна какво става.
-Толкова хубава пилешка супа не съм улучвала от много време. Хайде една лъжица…Остави криминалето сега, можеш ли да виждаш изобщо буквите. Хапни си сега, убиеца няма да ти избяга.
-Не мога.
-Просто е. Нали разбираш какво правиш в момента.
-Не мога. Моля те.-умираше и по гласът му се разбираше, но ако неговият беше ужасяващ, нейният при следващите думи беше космически ужасяващ. Спокойствие което прегазва всяко друго и една нотка болка. Тежка, но превъзмогната. Алена нотка. Прости думи, кротки, отчайващо страшни.
-Няма заедно да остареем…жалко.
Повече не исках да ги слушам.
Прибрах се в стаята и от инат заспах.
На другият ден си тръгна. Видях го за минути.
Нямаше общо с човека който познавах. Тя го размаза с добрината си. Този беше неуверен, по-млад и не знаеше къде отива.
Видях го отдалече. Крадешком.
Не ми липсваше. И живота ми се промени. Тогава бях на тринадесет и нямах приятели. Твърде обсебващо присъствие имаше. За нищо друго освен за него не ми оставаха байтове в главата. И уроците си не учех добре дотогава. После всичко тръгна, и приятели и училище.
Сега съм на тридесет и все още имам приятели и много да науча, не че ми се иска.
Снощи късно чух, че е починал и разбрах, че не ми е липсвал.
Не, че нищо не трепна в мен. Трепна, но толкова.
В последните години съвсем изгубих координатите му. Пътувал насам – натам. Неясен бизнес. Съмнителни приятели. Продал къщата на баба и дядо. Запилял се някъде после пак се появил като изпод земята. Известно време имал риболовна лодка. Не се е женил повторно. Чух за три жени с които е живял.
Докато ме напичаше слънцето в автобуса, ми хрумна, че малко му завиждам.
За разлика от него не постигам в живота и не се боря. Нямам обаянието му и губя сила пред слабостта на жената. Не се храня с неговият апетит, нито рязко като него го губя. Гръдният ми кош е по-голям, но дали го пълня с толкова въздух с колкото пълнеше своя.
Продължил е да пие. В последните години се скапвал. Как изобщо е изкарал дотолкова – пълна загатка.
Криеше се от мен като от демон. Не знам защо. Нямаше причини да ме мрази, но и аз не се престаравах да го търся.
Преди седем години беше за последно. Получих една уникална бележка от библиотеката, че дължал книги. Разбира се, криминалета.
Беше такъв майтап случката, че не издържах, избухнах в смях и дълго се хилих. После реших да го потърся, но нищо не се получи. Стигнах до телефонният му номер, но като разбра кой се обажда се направи, че не разбира. Каза, че имам грешка и затвори. Артист и половина. После вдигаше някаква жена и все твърдеше, че го няма. А усещах присъствието му край нея.
Последната жена с която живял беше с година по-млада от мен.
Стигнах в курортното село малко след пладне.
Къщата му беше на хълма. Отвън не будеше доверие, но вътре ми се стори проветриво и уютно, за пропаднал алкохолик, какъвто го рисуваха.
Умрял малко преди да му я вземе банката за неплатена ипотека.
Тарикат до сетно. Като разбрах щях да избухна в смях. Едва издържах. Все пак на погребение на родител се намирах. Но дълго не успях да остана при оплаквачките. Все се сещах за ипотеката и не бях сигурен дали ще издържа и няма да се разсмея. Този човек…Да е прекарал банкерите, не ги е прекарал. Банката ще си прибере имота. Прекарал е живота, като на карти. Не можех да остана в стаята с ковчега. Целият ритуал ми се струваше гротеска в случай като неговия, а и виждах един далечен и съвсем чужд човек.
В кухнята си имаше печка, хладилник, кафе – машина, тостер и микровълнова, чисто беше и не приличаше на кухня на пияница.
Когато влязох в спалнята, обаче, трудно, много трудно, по-трудно отколкото малко преди това сдържах смеха си, далеч по трудно успях да сдържа сълзите си.
Беше нормална спалня с легло, кресла, маса със свещи, телевизор с DVD и порнофилми на поставката/да му се не види и дъртият пръч/, но всичко изчезна когато видях раклата.
На нея разгърната до средата, с листите надолу, лежеше книга на Джеймз Хадли Чейз.
Хванах я с треперещи ръце.
Никога не съм харесвал криминалетата, но тази изчетох за час. От страницата до която беше стигнал. От средата до края. Без напълно да я схвана заради липсващото начало, но трепетно я изчетох до последният ред.
И едва когато я затворих обзелата ме горчилка ме напусна и почувствах топлота.
Не усетих болка и когато последната лопата пръст се стовари върху заминаващото.

Дарбите

2008-12-02T10:17:00.000-08:00

Всички имаха дарбата си. Проявяваше се при настъпването на зрялост, при най-щастливите й по-рано. Най-често кожата се изменяше, покриваше се с петна, съхнеше и се разкъсваше. Стенеха от болка и пееха най-възторжените си песни, а когато станеше непоносима тогава се пиеха упойващи отвари. Много от надарените се пристрастяваха от тях и приемаха с безразличие славата и щастието си. Имаше и по-нерешителни и по-страхливи които не заслужаваха своето дарование. Те още от началото започваха с опиатите. Жалки същества, но селото, а и съседните ги тачеха, заради самият факт, че са белязани от Светещият извор, независимо от това, че те се отнасяха непристойно към дареното им свише. При значително по-малка част от населението, дарбата се проявяваше като отоци. По главата, по всяка част от тялото. Приличаше на тези които се появяват след инфекция от рана, но не бяха същите, защото не спадаха, когато се пукнеха не изтичаше гной, а и постепенно се появяваха още докато накрая цялото тяло се покриеше и резултата беше същият както при хората с благословените кожи. Неистова болка и сърцераздирателни песни. Страхливци които рано взимаха упойващите билки и смелчаци които не прибягваха до тях до самата си величава смърт. Имаше и хора с дарби без външно очарование. Минаваха за грозни и свенливи хора. Не носеха никаква особеност и изглеждаха съвсем безлични. При тях дарбата се проявяваше вътрешно. Повръщаха кръв, свиваха се като червеи от болка, но никой не можеше да разбере кога е истинска и кога малко преувеличават. Истината се разбираше при настъпването на мъченическият им край. След първите проявление на дарбата рядко имаше човек който да изживее повече от осем равноденствия. Разбира се имаше и посредствени хора достигащи по-бавно до висшата реализация и на тях се гледаше с леко съжаление. Говореше се за един нещастник който въпреки „благословената си кожа” изживял цели петнадесет равноденствия. Това беше болестно състояние или проклятие. Наричаха го и по двата начина и съчувстваха на нещастника, но никой не желаеше да общува с подобни хора за да не се разстройва. Рядко присъстваха подобни чудати капризи на природата в разговорите на вино или упойващо биле, пред децата изобщо не се говореше за тях, който беше способен проявяваше милосърдие, но хората които живееха дълго бяха болни и самотни и никой не ги обичаше. Дори родните им деца се срамуваха от тях. Не открито разбира се. Станеше ли реч, винаги казваха, че се гордеят със своят родител, че той не е виновен за своето нещастие, че Светещият извор има план за всекиго, че тяхната дарба може дори да се окаже по-голяма и още много неща които мнозина на приказки изповядват, за да се покажат широко скроени, но в които никой в действителност не вярва. Много празнодумци плещиха врели и некипели, че Светещият извор толерира различието, за това и дава различни дарби. По-същата логика трябва да се отнасяме с разбиране към болните и дълголетните. Звучеше прекрасно, но истината е, че никой не го вземаше навътре в сърце и ако някой болен ги чуеше само повече се затваряше в себе си и страдаше, а страданието му беше лишено от благослов като онези които понасяха болката на своята дарба.
Светещият извор обаче беше милостив към всеки. Рано или късно дарбата все пак излизаше наяве. В някои случаи, тези които по-дълго я бяха очаквали я и ценяха повече. Преди време имаше един който видимо живееше без никаква дарба. Истински изрод. Подскачаше като див звяр, носеше се като вятър и лицето му беше по-жизнено и от тези на децата. Малко откачен беше и даже се гордееше със своята извратеност. Жените плашеха децата с него. Будеше суеверен страх и мнозина вярваха в бабините девитини, че той е човека който се е родил за да затвори Светещия извор. В действителност обаче е крил как се е чувствал. Когато окото му започна да се зачервява да кърви да избива навън от лицето си, призна, че едва сега се чувства щастлив и част от всички останали. Плака много от радост, а през докоснатото му от пръста на Светещият извор око изтичаха най-красивите сълзи, кръв и гной. Пълнеше чашите си с тях и ги изпиваше. Не вкуси и до своя недалечен край упойваща отвара. Юначен човек.
Имаше новородени с проявена дарба. Невръстни дечица. Бяха обградени с внимание и се чувстваха възрастни. Понякога проявяваха безпричинна жестокост към по-посредствените хора. Надсмиваха им се и открито ги наричаха прокълнати и болни. Това не беше красиво, но те имаха право, защото таланта им оправдаваше незрялото отношение към себеподобните. А и така амбицираха болните. В действителност това беше начина по който трябваше да се отнася обществото към тях, вместо да бърше сълзите им. Така те по-често щяха да ходят до Светещият извор, да стоят по-дълго и някога той щеше да ги награди за упоритостта. Истина е, че да стоиш до Светещият извор не е едно от най-приятните преживявания. В началото е великолепно, вълшебно. Дори опиатите не доставят подобно усещане. Лъчите на извора галят, попиват под кожата, стигат костите. Леко вибрират, лудуват. Парят и гъделичкат и още стотици приятни усещания. Скоро обаче става болезнено. Много болезнено.
Тя го знаеше много добре. Роди се като повечето от останалите, но когато техните дарби започнаха да се проявяват, тя си мислеше, че нейната е скришна и ще бъде от грозните, от тези които няма никой да забелязва. Ужас изпита от мисълта, не спеше и не се хранеше, молеше се дълго пред Светещият извор, но дарба не само не се забелязваше, а просто нямаше такава. Растеше по-бързо от останалите, а когато те започнаха да повяхват, тя изглеждаше изродено млада. Беше до рогозката на нейната някогашна приятелка която почина първа от всички. До последният й миг държеше ръката й и изпита егоистичното желание, тя да не умира. След нея вече не общуваше с никого. Спомняше си често за онзи храбрец който някога е живял по-дълго от останалите, но е загинал по-щастлив от тях. Мисълта за него я утешаваше, но тя не беше така горда и безумна като него. Освен това за жена е по-трудно. Мъжете бързо я подминаваха. Жените я презираха, а децата я наричаха с демонични имена. Най-милостивите я съжаляваха и тя им служеше докато те изпълняваха висшата си цел, гърчеха се в болки, повръщаха кръв или пищяха от болка. Помощникът е много необходим за талантливият човек. Никой освен тя не го съзнаваше. Някои от тях не можеха да мръднат. Лежаха в хранителните си отпадъци и ги кацаха мухи. Разбира се това беше част от очарованието на тяхната реализация, но въпреки блаженството причинява и неудобства, а и отблъсква останалите хора. Не винаги могат и да се хранят сами, а едно е да загинеш от глад, друго е да е от дарбата. Светещият извор е дал плодородие. Преданията гласяха, че някога е трябвало да изядеш много плодове, за да се заситиш. Сега един единствен стигаше за цяла седмица, а гората и поляната и следващата гора и следващата поляна и така до безкрай бяха отрупани от плодове. Нямаше никога да има такова население, че да ги изяде всички. Нямаше да има, докато Светещият извор в своята щедрост, раздаваше дарбите и живота траеше кратко.
Тя виждаше полза от себе си в това да храни надарените. Може би, Светещият извор е направил нея по-избрана от останалите. Кощунствено беше да си го мисли и бързо изби мисълта от главата си.
Меняха се поколение след поколение, а с всяко младите ставаха по-жестоки. Беше се превърнала в легенда, в назидание и пример за жестокото проклятие.
„Дълъг живот без болка и без докосване на Светещият извор. Та това е призрачност. Не е истински живот. Тя е родена, но не да живее, а да присъства в живота без сама да го изпита.”
Чувала беше тези думи. И други, още по-жестоки и по-жестоки.
„Толкова е извратена, че се наслаждава от живота си. Прави се на смирена, но защо Светещият извор не я е надарил…”
Дочу го случайно и усети страх. Силен страх. Много пъти се беше уловила, че истински се наслаждава на живота. И се усмихва което е грозно и перверзно и се приема като противоестествено сладострастие. Младите понякога го правят преди полов акт, но не всички. Най-освободените. А тя се усмихваше сама. И когато никой не я вижда.
„Възможно ли е всички да се усмихват когато никой не ги вижда, а после да разправят друго. Животът ни е пълен с лицемерие.”
Пропъди нелепата мисъл, но тя пак и пак идваше. Усети, че се усмихва, че просто я има. Не вярваше, че има толкова абсурдна наслада. Когато висшата цел на всеки е да свърши по-рано, когато това е признак на престиж, предизвиква възхищение.
Все пак наслаждаваше се.
Веднъж, чу едно много странно предание. Разказваше се като полуистина, като нещо крайно несериозно, но останало във времето, носено от уста на уста.
Някога хората са се разделяли не на повече и по-малко даровити, а на притежаващи повече и по-малко. Тези които са притежавали по-малко са били смятани за лишени от дарба и презрени, но въпреки това измежду тях е имало такива които са се чувствали добре. Фантастична история, някак непонятно звучи и никакви поуки не могат да се извадят от нея, но все пак си спомни за нея.
Защо са се чувствали добре, макар да са били презрени? А аз, нямам ли право. Макар да съм прокълната.
Една нощ просто реши да се разходи. Отиде първо до Светещият извор. Той все оставаше глух за молитвите й. Не му се сърдеше, но вътре в себе си знаеше, че застава молитвено пред него за последен път. Бръкна в дълбините му. Ръката й леко обгоря, но отчупи един камък. После го прибра в пазвата си и тръгна.
„Отвратителна съм! Как мога да се чувствам така и да се наслаждавам от това, че ме има. Ами ако всички бяха като мен? Тогава щеше земята да е пренаселена и плодовете да не стигат.”
Такива мисли и вървяха, а тя вървеше ли вървеше. Ако не беше болна нямаше да стигне толкова далеч. Всеки здрав човек щеше да се умори и да се прибере в селото. Сигурна беше, че никой не се беше отдалечавал толкова. Изпита боязън. Умопомрачителна самота и страх. Камъкът в пазвата й даде кураж.
„Като него съм. Откъсната от своето общество и своя извор.”
Почувства болка. За миг дори си помисли, че се проявява дарбата й, но това не беше благословената физическа болка. Страдаше както винаги, а сутринта страданието премина в наслада. Наслаждаваше се на болестта си, че е далеч от всички, че както никой друг може да си го позволи, а тук няма кой да й се надсмива или да я съжалява. Нахрани се хубаво и продължи с още по-бодра походка. Леката умора която се проявяваше преминаваше в екзалтация и тя продължаваше с подскоци и си мислеше, че е единствената която може да прави така. Примирена със самотността си, тя откриваше в нея очарование и вече за нищо на света не искаше да се върне при погледите които я презираха, при думите които я отхвърляха, при убежденията които я отричаха. Тя беше сама за себе си. Не пречеше на никого и можеше да изпитва свободно удоволствие от факта, че я има. Неприемлива беше мисълта, повече хора да са като нея. Да има общество от такива като нея, но тя беше единствена. Прокълната която откриваше в своето проклятие благословеността.
„Не е ли болестта ми, здраве?”
Засмя се на глупостта която си помисли и все тъй окрилена продължи. Без посока. Водеха я само по-вкусните плодове. Видя и много непознати. С вкусове които опитваше за пръв път. Дълго вървя и ден след ден, забравяше старият си живот. Минаха две равноденствия докато стигне до огромното село. То не приличаше изобщо на село. Колибите бяха огромни и грозни. Шумът беше луд. Стори й се, че е празненство, а не беше виждала толкова голямо празненство. Три дена не посмя да влезе в селото. Толкова беше привикнала със самотата си, но накрая почувства носталгия към човешки глас. Изпита желание да е полезна и макар да й се надсмиват да върши това което винаги е ободрявало сърцето й. Да чисти от телесните отпадъци някой надарен който вече сам не е способен да се грижи за себе си.
И тъй се приближи.
Безкрайно беше учудването й като разбра, че огромното село е от такива като нея. Хора лишени от дарба. Посредствени и лекомислени. Наслаждаваха се от това, че ги има.
Няма да описвам дългите месеци в които тя научаваше езика. Как попадна на една надарена жена която страдаше от болката си и не искаше да умира. Ценеше високо грижите й и дори й завиждаше, че е лишена от дарби.
Научи много неща. В голямото село хората знаеха повече, но говореха и много измишльотини. Общо взето бяха като тези като в родният й край само дето бяха разменили местата на даровитост и бездарност. Наричаха дарбите, тумори. Светещият извор бил източник на радиация която причинявала страданията. Истинската болест са били те, а нейната необяснима липса на дарба – здраве. Харесваше й. Много й харесваше. Твърде й се харесваше да го приеме за истина. Хората тук живееха в измама. Забеляза ги колко са лекомислени, как се лъжат един друг и то далеч по-коварно и по-жестоко отколкото онези в нейното село. Приемаха живота за даденост и не се отнасяха с почтителността която е пристойна за него. Пилееха миговете си, смееха се отвратително за всевъзможни глупости, а после си признаваха, че дълбоко в себе си са необяснимо тъжни. Въпреки това щеше да се почувства сред себеподобни и да се адаптира към щастието, ако те не се отнасяха така към надарените както някога надарените към нея. Съжаляваха ги и тръпнеха в суеверен страх, изхвърляха ги от разговорите си, а понякога ги наричаха нещастници.
Те не бяха виновни, че страдаха. Че бяха надарени. Че не можеха да се смеят, но благодарение на тях има достатъчно плодове за всички.
Веднъж не издържа и го каза на едно празненство. Присмяха й се. Разбра, че донякъде са прави. И се почувства по-самотна от всякога.
Вече знаеше достатъчно за радиацията. Спомни си за камъка който беше откъртила от извора. Три нощи не успя да заспи, толкова разстроена беше.
Накрая в просъница реши, че разговаря със Светещият извор.
„Посей ме, навсякъде!”
-Това е моята мисия!-отвърна щастлива, че е разбрала каква е нейната дарба.
Преди да настъпи сутринта отиде до основният кладенец на града и пусна в него радиоактивният камък.

Грешен и безсмислен

2008-11-30T03:40:00.000-08:00

Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като ексоженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.

Неизживяно детство

2008-11-28T08:51:00.000-08:00

Никога не оставаше с мен през нощта, понякога и не се събличаше напълно. Все бързаше за някъде. Не знаех с какво се занимава, лъжеше, че е престъпник, а не беше. Твърде виновно гледаше, за да се опази в онзи свят в който е най-важно да имаш дебели очи. И железни нерви. Неговите не бяха. Лицето му създаваше илюзията, че са такива. Приличаше на изковано от фин, но много здрав метал. Внушаваше чувство за спокойствие, но под него бушуваха урагани. И обърканост. Исках да го изкуся, да се превърна в единствената, да съм нещо повече от любовница и докато желаех да сторя това аз самата се изкусих. Пропаднах в него. Не беше единственият симпатяга в живота ми. Срещах се и други. Някои бяха по-мили, други по-остроумни имаше и по-щедри и богати и по-сексапилни и симпатични. Не знам кога започнах да затъвам, да го мразя, а да броя часовете до срещата ни. Започнах да плача, но винаги едва когато е затворил вратата след себе си. Нямаше да си разреша да проявя слабост пред него. Не си заслужава. Ценя свободата и независимостта си. Ако другото им име е самота, значи ценя и нея. Обичам го, но кого ли не обичам. Такава съм си, обичливка. И точно за това ценя умението си да мога да бъда без някого. Иначе боли. Умопомрачава и ядосва. А има и по-умели в милувките и по-приятни събеседници от него. И такива с по-крив нос и злодейски очи. Правех си, правех си самозаклинания, но не се получаваше. Все повече ме смукваше в себе си. Непрестанно мислех за него, държах се като тийнейджърка, а не биваше. Животът не ми го позволяваше. Сама съм се справяла с всичките си трудности. Опарила съм се и съм се бронирала. Заразявала съм се с какви ли не вредни мисли и съм си изградила имунитет. Не исках да го видя и знаех, че няма да мога да издържа, ако не го видя.Щях да спра да се грижа за косата си и да не обръщам внимание на дрехите си, да угася погледа си и да говоря вяло и тихо, да свия леко рамене. Не много, но толкова, че да изглеждам жалка. Да хвана язва и да започна да куцам с единият крак. Да спра да движа кръста си така както го движа и никога нямаше да разгърна повече книга. Щях да си тананикам една и съща мелодия и така докато остарея без да съм се срещнала с никого. Полудялата от нещо, смехорията на квартала, жената за подигравка на пияните момчетии. А да, непременно щях да си сложа и чене и да говоря пелтечейки. Нямаше да навия механизмите си. Да се оставя да се разпадна на болтове. Докато го виждах това нямаше да се случи, а вече не желаех, не желаех и не желаех да го виждам. Трябваше да му призная, да му докажа някак си, че е жизнено важно за мен да си принадлежим.Как?! Никога не бях му казвала, че го обичам. Не бях и изисквала да ме обича. Напротив. Исках свободата да открива желанията ни един към друг. Така си и беше, докато дойде този мъртъв за мен момент в който принципите изчерпваха същностите си и не отговаряха на новите условия.Измислях хиляди причини да го задържа поне за нощ. Казваше, че бърза. Питах го, докога ще бърза, а той отвръщаше с въздишка, че май ще бъде така докато е жив. Веднъж го упоих. Идеше ми да го вържа, но разбира се не го направих, а той пак макар и унесен си тръгна. Разумът му обаче беше замъглен и той призна повече отколкото досега ми беше казвал:-Не мога да остана! Ще се открия и ти ще разбереш…На другият път го попитах какво искаше да каже, а той се опита да отговори несериозно както често правеше когато разговорите не бяха никак шеговити. Харесваше ми тази инфантилност. Умният човек има нужда да се държи глупаво, не глупавият. Смеех се на детинщините му и сама започвах да се държа като него. Но този път не му разреших да ме подведе. Настоявах да разбера какво е искал да каже. И се наложи дълго да се боря за да измъкна думите от устата му.-Не мога да остана! Ще се открия и най-малко страшно е това, че ще разбереш….-Кажи ми! Имам право да знам, нали?-Не знам дали имам право да ти кажа. -Кажи!-Виж, не те мамя. Докато не знаеш, аз не те мамя. Кажа ли ти ще се почувстваш измамена. Иска ми се, много ми се иска…-Оплиташ се. Оплиташ и мен. Не биваше. Бяхме свободни, вече не сме.-Най-добре да се разделим.-Най-добре, но можем ли? Замълча. Стори ми се дълго. Вадеше признанието си като тежък камък. Изчерви се и заприлича на юноша. Оставаше само да избият младежките му пъпки, иначе и гласът му беше мутирал какъвто е бил някога. И се опитваше да изглежда уверен, но ушите му пушеха от високата температура. Толкова жалък и мил. -Остана ли през нощта, ще остана завинаги. Завинаги ще остана с теб, а…Усмихнах му се, а ми текнаха сълзи. Прегърнах го и прошепнах в ухото му:-Направи го. Остани с мен.-Ти не знаеш, а ще разбереш.-Всички не знаем, а разбираме в последствие.-Не ми говори така, защото ще остана.-Остани. Искам да науча това което криеш. И в следващият момент всичко ми прозвуча като фарс. Чудех се да се смея ли, да плача ли, да го убия ли или да го намажа със сладолед. Стори ми се пълен идиот с много странно чувство за хумор.-Ще ти кажа…-тресеше се като повреден домакински уред-Ще ти кажа какво крия.Мълчах и телепатично му повтарях: „Кажи, кажи, кажи”-Имам неизживяно детство. Уби ме направо. Как реагирах ли, казах му съвсем спокойно, че ще го преживея някак. -Наистина ли? – попита ме досущ като дете което стои пред вълшебница и вярва, а не му се иска да вярва за разлика от възрастните които не вярват, а искат да вярват. -Какво да се прави. Останалите жени разбират, че годеника им е имал престъпно минало, излязъл е от комуна за наркомани или клиника за алкохолици има скрита шизофрения или далтонизъм, намира се под програма за защита на свидели или е имал хомосексуални контакти, а аз трябва да приема, че моя има неизживяно детство.Усмихнах се, но не можах да го разсмея и да се разсмея. -По-трудно е отколкото си мислиш.Вдигнах рамене и направих физиономийка. Не можеше да устои на нея, никой не можеше, а исках да променя настроението на разговора. -Значи оставаш.-Оставам.-рече той и мисля, че от този момент започна подмладяването му. В следващите часове ми се струваше, че си въобразявам докато накрая стана толкова явно, че не можеше да има следа от съмнение. Не разбрах кога изчезнаха бръчките му. На трепкащите свещи не можеше да се види, но започнах да усещам, че тялото му е по-фино, по-слабо, кожата по-гладка, а и гласът му се беше изменил. Настроенията също. След полунощ се беше побъркал по мен. Толкова пъти ме поиска, а и все бързаше, че накрая го отблъснах. Замърмори смешни неща, от свръх цинични, до наивно поетични и ми напомни, за първият, но това беше преди деветнадесет години. Станах и светнах лампата. Пред мен стоеше юноша. С неговите черти, но юноша. Все едно сина му. Щях да помисля, че е станала смяна, ако го бях пуснала от прегръдката си и за минутка. -Нали ти казах, нали ти казах….-хилеше се като побъркан-Сега няма как. Твърде късно е, ще остана завинаги…Вече видимо като в клип се виждаше промяната му. Толкова бързо настъпваше. Косата му ставаше по-дълга, по-къса. Космите му чезнеха, чертите му се опъваха. В мигът в който осъзнах, че стоя гола срещу едно шест годишно дете инстинктивно се закрих с покривката на масата, но той не спря да става по-малък. Двадесет минути по-късно люлеех ревящо дете. Мушех гърдата си в устата му за да спре да плаче, но то плака докато вече не беше способно и на това защото се превърна в ембрион, а той се изплъзна от шепите ми. Започна да се смалява. Превърна се в бълбукаща течност, а тя се плъзна между бедрата ми и проникна в мен. Усетих го, че оживя в утробата ми.Чух със сърцето ми да казва:-Нали ти казах! Казах ти…Имам неизживяно детство. Ще остана завинаги с теб, а ти ще ми помогнеш да го изживея…Погалих корема си и му рекох:-Да. Ще ти помогна. Нали ти казах, че го искам.

Естествен венец

2008-11-26T08:48:00.000-08:00

До шестата й година я криеха. Растеше й на главата венец. Както косите й, така растяха и цветята. Красива я правеше. Радваше очите им. Дори не търсиха причини за аномалията. Тя танцуваше, тя играеше, тя се радваше. Не й липсваха други деца, тя говореше с отраженията си и по интернет, тя говореше по телефона и с птиците. Тя разтваряше криле като птици и се смееше. На шестата година сама предложи да се запознае и с други на възрастта й. И на двамата им се стори невъзможно. Тя беше аномалия, една прекрасна аномалия. Сълзи тръгнаха по очите им, гърлата чак ги заболяха от горестта. Сърцата им се свиха, едва подтиснаха ридание, а тя звънко им обясни, че никой няма да обърне внимание на нейната странност, че е лято, че тук идват на почивка, че много деца си слагат плетени венци и никой няма да допусне, че нейният не е като техните. Налудничаво е, параноично и ако някой се изкуси да напише история за момиче с естествен венец на главата, ще го приберат в лудницата. И ще го вържат. И ще му бият в задника инжекции. Хитро беше, всъщност много просто. Как не се сетиха. Умница е тя, на мама и тате. Малко се притесниха, че истински не беше общувала, но като видяха как печели сърцата на другите хлапета, камък падна от сърцата им, гордост пламна в тях, радост ги опи, обич ги окрили. Тичаше подобно другите, на криеница си играеше. Дърпаха я за венеца, тя пък раздаваше шамари. Много китайски филми беше гледала и знаеше как се удря и рита, но знаеше и как да разсмее после и сълзи да не позволи да има, нито злобно свити устни, нито злобни думи. Късаше ги от смях докато разказваше вицове, откъде ги знаеше. Сигурно защото четеше от четири годишна и много обичаше да чете. Спечели и родителите им, минаваше за по-голяма от техните, а по-дребничка беше, някак ефирна. Русите й коси, почти сребристи приличаха на паяжина. И се закачаше, външно не приличаше на шест дори, а на четири, но можеше да разговаря като възрастен. Научи се да мята въдица, оплете на останалите от компанията венци. Най-търсена и най-желана беше. После рязко се промени. Стана мълчалива, уплашиха се двамата. Чудеха се какво става с нея. Дори венеца изглеждаше, че вехне. Посърнал им се струваше. Разпитваха я, тя се цупеше, а после обясни. Нямало причини за тревога. Децата се държали като нейни придворни, не й харесвало. Не искала да бъде никаква царица или принцеса. Обясниха й, че всички момичета на нейна възраст искат да бъдат принцеси. Тя пък тропна с краче тъкмо като момиче на своята възраст и рече сърдито:„Аз пък не искам.” И постепенно направи тъй, че всички те да я приемат като всеки останал. Наравно, ни повече, ни по-малко. Е, не съвсем, но в границите на допустимото. Както каза на родителите си, а те я гледаха зяпнали, че дъщеря им говори по този начин, което не е типично за годините й, макар да трябваше отдавна да й са свикнали. После лятото отмина. Тя поплака малко, нямаше училище. Намериха начин да я отложат. Прегледи дори й направиха. Но при сигурен учен, потаен, дори и малко странен и заключен. Има затворени хора, има и заключени хора. Този беше от заключените. Дъщеря им го каза така и изглежда беше права. Умен човек, но заключен. По-добре беше за случая. Направи й изследвания, снимки даже. Много не каза. Изрече някакви термини от които им се изправиха косите, а цветята на малката разлистиха, пламнаха, опитаха се да погълнат сякаш информацията, но потръпнаха като задавени. Твърде едра хапка се оказа за нея.Общо взето разбраха, че цветята имат корени и са част от нервната й система, че в крайна сметка, могат да се издърпат, че мъничко ще заболи, но после все едно и нищо е нямало. Само капки кръв ще избият, но малко и ако се намаже със спирт косата й няма да слепне от тях. Проста работа, но ги посъветва да не го правят.Бащата стана морав. „Какво, като порасне дъщеря ми, по панаирджийските вестници ли ще я пише.”Ученият вдигна рамене. Все му беше тая. И като дърт манипулатор каза: „Избора си е ваш”, ама ги подвеждаше. Искаше му се да запази цветята, но само за да ги изследва. Не, че много ги харесваше. Каза, че са хубави, ама ей тъй, да я спечели, както печелеше сигурно и порасналите жени. Иначе хубаво говореше и думите му с блага интонация. Каза още, че цветята като част от нервната й система я правят по-богата на усещания, вероятно те са причина за интелигентността й. Каза, че както някои се раждат с таланти, за свирене, за рисуване и писане, тя се е родила с цветя. Ей, това каза. Ама, разкошно. И тя им го беше казвала. Да не страдат, а и уверена беше. Баща й се напи веднъж и я подгони с пинцетите, тя пък го заключи в мазето в което някога държаха злобното му куче и му говореше на инат от вън. Не искаше да се прости с цветята си.Майка й се разплака веднъж, макар изобщо не беше пияна. Затюхка се на глас, защо само на нея се случвало. Утеши я, но за да не заключва никога повече баща си в кучкарника, нито пък нея да разплаква реши да махне цветята. И за да не се обвиняват утре, направи го сама, колкото и да я боля, че го прави без упойка каквато й бяха уговорили. Сви се сред гората, сред цветята и едно след друго изтръгна всичките си цветя. Още с първото усети, че губи част от паметта си. Уплаши се, заболя я повече сърцето отколкото кожата на главата. После обаче почувства, че със загубеното й е олекнало. И изтръгна и второто и третото и четвъртото. И накрая дори беше забравила да чете, но пък й беше много, много весело.Върна се в дома си. Без цветя. Смееше се весело макар и не като преди. Родителите й в началото не забелязаха промяната, а после заплакаха от радост. Тя беше вече дете като всички останали.

Моето сърце

2008-11-25T06:48:00.000-08:00

За десет години над четиристотин милиарда сърца са произведени в корпорацията ни. Търговската ни марка е достатъчна гаранция за високо качество. Сърцата ни не се развалят и не създават проблеми, точно и отмерено изпълняват функцията си, практически са вечни, тъй като гаранцията им е многократно по-дълга от всеки друг орган в тялото, но хората обичат да ги сменят, защото е модерно и има стил, въпрос на хигиена е сърцето да бъде възможно най-малко амортизирано, смята се, че от това зависи добрата функция на цялото тяло изобщо. Имаме богати клиенти, най-вече жени които подменят сърцето си всяка седмица, според мен напълно излишно, предостатъчно е да се прави веднъж в месеца, а последното нося от четири години. Добре работи, знам, че и не би могло да работи зле. Привързан съм към него, а няма към какво, то е същото като още сто хиляди от партидата. Не знам защо го задържам и ще го сменя не, че се налага, а че е лош признак и показва немарливо отношение към здравето. Просто не бързам, този път ще си позволя сърце с екстри. Скъпо, такова каквото търпи нестандартни усещания. Каквото обикновен потребител като мен рядко си позволява. Сърце което бие учестено, прави го на неравни интервали, с причина и без причина, когато си почувствал гняв или сексуален трепет, мелодия те развълнува или думи те разстроят, когато красиво те трогне или ежедневието ти те накара да почувстваш безсилна ярост. Сърце индикатор на чувствата което стопля вечер гърдите и възпира когато се затрогне което има ритъм на електронна мелодия когато отвориш очи сутрин и световната динамика те погълне, натежава когато се замислиш за някога, става леко когато заговориш шеговито с някого. Сърце което отчита чувства, нищо повече. С него чувствата няма да станат по-изтънчени и по-различни. Сърцето не чувства, а синтетични чувства не могат да се произведат. С тях се раждаш, тях развиваш или занемаряваш, тях побеждаваш или в тях твърде вярваш и се погубваш, тях тълкуваш и тях не разбираш, търсиш да споделиш и не успяваш или успяваш. Те разделят теб от останалите, правят те уникален и не могат да бъдат серийно производство както са от близо седемдесет години сърцата. Не, с нищо по-капризното сърце не ще ги подобри, но просто желаех да имам такова. Колкото и по-скъпо да беше. Колкото и излишно да изглеждаше и да будеше присмех подобен каприз. Повечето приятели от моята черга предпочитаха спортните сърца. С прецизни режими на работа, покой, развлечение. С подрежими при сексуален контакт, спортни забавления, компания. Доказано беше, че това са най-полезните и практични сърца. Радваха се и на най-голямо търсене. От обикновените ги различаваше само по-високото качество. Препоръчваха ми горещо да си сложа едно такова сърце. Дори една колежка ми предложи да ми даде своето. Изненада ме, желана жена е, каза че прави жеста просто така, но този жест не се прави просто така. Това е все едно мъж да подари на жена цветя. Заради древната символика която се влага в думата сърце, да подариш сърцето си е обикновено заявка за нещо повече. Не е като покана на вечеря, обикновено го правят младите и всеки като млад е получавал и е дарявал в знак на симпатии неведнъж сърцето си, но се почувствах смутен. Запитах я нещо, не помня какво. Тя се засмя, не помня как. Каза ми да не го приемам толкова дълбоко. Просто ми подарява едно сърце за да се уверя колко добре и прецизно работи. И почувствах нещо в старото си сърце. Нещо което ме накара да отхвърля жеста й. Вдигна рамене, усмихна се, но ми се стори, че я заболя, макар тя самата едва ли го е усетила. Чувствах се объркано през следващите дни. Избирах сърца. Не исках да се лиша от своето, все по-привързан бях към него. Извикаха ме при голямото началство, недвусмислено ми дадоха да разбера, че е недопустимо работник в корпорацията да не подменя толкова дълго сърцето си. Има сърца за чудо и приказ, направени са така, че да създават усещането, че са по-големи от нормалните. Има сърца които не бият, а пеят. Които не пеят, а мълчат и не чувстваш и сякаш гърдите са празни и обема им е толкова огромен, че могат да погълнат вселената. Има сърца които топлят и разхлаждат, в зависимост от атмосферните условия и сърца които виждат чрез инфрачервено зрение. Срочни сърца които спират в зададено по програма време, не си го обяснявам, но те са скъпо платен лукс. Все отлагах, но работата беше сериозна. За втори път ме извикаха горе и ми обясниха, че не могат да ме принудят, но представлявам риск за компанията и мой е избора дали аз ще отстраня риска или те. Избора е мой. За втори път ми предложиха свое сърце. Този път един приятел. Искаше да ми покаже, че съм му скъп и е разтревожен за мен. Трогна ме и не отказах, но и не приех. В същото денонощия при производствена авария, с вероятност да се случи почти равна на нула беше произведено първото дефектно сърце в историята на компанията. Нямаше виновен, но фала беше голям и всички се учудиха, но никой не се възпротиви когато поех върху себе си цялата вина, пред обществото и обявих публично, че желая да ми бъде имплантирано несполучливото сърце. Пробудих недоумение, а от този ден нататък непрекъснато го будих. Странях и сърцето ме свиваше. Боях се от смъртта и бягах във въображаеми светове за да се справя с него, но колкото повече бягах, толкова повече се боях и свикнах с този страх, тъй свикнах, че вече го обичах, така както обичах и живота. Всяка вечер очаквах да е последна. Взирах се с разтворени очи. Не гледах, а пиех видимото, жадно го пиех и очаквах всеки миг да пресъхне. Просълзявах се когато виждах как момче казва на момичето си, че иска да подари сърцето си, лицето й грее, чакала е това, но не иска и пред себе си да го признае. Опитва се да бъде изненадана и разколебана, до някъде успява. Приема сърцето и обещава да го пази дълго. Дълго, но не и вечно. Дори тийнейджърите го осъзнават. Защо толкова се боя от смъртта, защо толкова държа на този болен мускул който мога тъй лесно да подменя. Не го правих. Някой трябваше да поеме вината за дефектната стока която можеше да убие някого. Казваха ми, че историята е отшумяла. Не много убедени сами, големите във фирмата се опитваха да ме убедят, че такава жертва от моя страна не се налага. Всички сменят сърцето си. Достатъчно съм носил дефектното за да докажа, че не е представлявало такава опасност за живота на евентуален клиент. Съзнавах го, но отлагах отново. Събирах обърканите си мисли и отново бягах и фантазирах. Това правех докато пишех. Не предполагах, че това е поезия от която никой не се нуждае от векове защото живота е прекрасен. Не криех личните си бележки и бързо се разчу за тях. Разпространиха се от ръка на ръка. Будеха възторг и трогваха, наричаха го поезия, а аз нямах нищо против. Скоро цял свят научи за тях, всички знаеха, че причината е дефектното ми сърце. С години се правеха опити да се произведе сърце със същият дефект. Всичките неуспешни.

Аз съм колата

2008-11-23T08:29:00.000-08:00

Просто оглеждах колите.Нямах намерение нищо да купувам.Нещо като разглеждане на илюстрован атлас със снимки на страни които нямаш възможност да посетиш. Четене на меню в луксозно заведение където имаш намерение да си поръчаш само кафе.Или оглеждането на всички хубави жени по улицата когато под ръка те държи съпругата. Доходите ми са прилични, но цените на лимузините в този автопарк бяха разгулни. Поне желанието още не се плаща и нито се облага с данък.Въздишах, усмихвах се отнесено и розовите мечти и самоиронията, преливаха в чувство адекватно на обстановката в която се намирах. Тези возила не са за мен. За целунатите от Господ и за продалите душата си на дявола са. Такива си ги мислих и ми се искаше, а не можех да си тръгна.-Аз съм колата!-чух женски глас, дълбок и изразителен, плътен и мелодичен, стори ми се познат, отключващ спомен, възбуждащ нагон, хипнотичен, естествен, агресивен и мил, реален и не съвсем, близък и напълно чужд.Огледах се. Нямаше никой до мен.-Аз съм лимузината. Снабдена съм с изкуствен интелект, гласът ми е автоматично генериран, спрямо миризмата на потта ти, ценностната ти система изчислена по теорията на вероятностите като е използвана за база облеклото ти, броят думи които си употребил от влизането си в автопарка, маршрута който измина и други данни които биха ти се сторили скучни. Аз не съм одушевена и всяко сравнение с проститутка което неизбежно ще направиш е неуместно.Погледнах я. Червена и спортна. Със свален гюрук. Седалките й ухаеха на пещера и първобитни страсти. -Защо пък проститутка?-Срещу минимално заплащане можеш да ме ползваш до утре сутринта…Сега наистина интонацията й стана на проститутка. -Възползвай се от промоцията и прекарай добре с мен!Огледах се за скрита камера, но постепенно започнах да й вярвам.-Възползвай се…Ще прекараш разкошно…Нямаш представа за възможностите ми. Ще ти се сторят умопомрачителни и фантастични. Изключителни са….Напомняше ми за нечий, напомняше ми за нечий този глас, но тя твърдеше, че е автоматично генериран.-Докосни волана ми! От истинска кост е, обвита в естествена кожа. Само кръв не тече, но ще ти се стори, че усещаш пулса ми ускоря ли, ускориш ли скоростта…Стереогласа ми е по-чист от планински поток. И стъклото ми е по-прозрачно от очите на любовта…Не вярваш, ли? Довери ми се…-шептеше- Отпусни се в прегръдката на седалките ми. Мога да те доведа до кулминацията на скоростта и ускорението, на пътуването и зрителната пресита, тръпката от вдигнатият адреналин и чувството за комфорт, лукс и изисканост, но това не е всичко, не е, аз самата съм пътуване, не зная всичко което мога да изпълня, което можем…Престанах да я слушам. Сърцето ми щеше да се пръсне.-Искам да допра седалки в бедрата ти, да докосне палеца ти стартера ми…Не чувах. Боях се да направя каквото и да е, за да не свърши съня. Седнах. Едва успявах да си взема дъх. Толкова силно беше вълнението ми.-А сега накъде? – засмя се. –Аз, остави ме аз…Остави ме да се досетя и да те водя. Знам какво искаш, знам какво искам. Знам как да прекараме вечерта фантастично, скъпи! Сега нищо не прави. Аз ще направя всичко! Само гали волана ми! Така, да точно така! Аз всичко останало ще свърша. И се понесе. Избираше сама мелодиите и през тях говореше. Избираше ги спрямо улиците през които преминавахме. Не нарушаваше правилата, но се движеше все на ръба на нарушението. -Така ти харесва. Нали така ти харесва. Винаги си искал да шофираш така. Не се стряскай. Не чета мисли, нито съм гадателка. Усеща се по пулса ти, по потта ти, по неволните движения. Ти гориш. Така те искам…Исках самотно виещо се шосе сред скали и гори. Имах го. Не си спомням, дали го пожелах на глас или го узна по кръвното ми налягане и слюнкоотделянето. Превишаваше на моменти скоростта и се смееше като бясна. Твърдеше, че засича отдалеч всички прибори с които могат да ни засекат. После излезе на магистралата. За да се изфукала:-Това е моят дансинг. Дансинга на хубавата кола е магистралата. Хей…Започнах да се смея с нея. Не бях пил, но се чувствах пиян.-А сега ти…Ти искам да ме ускориш…Да, оставам се в твои ръце…Достигнах близо триста. Не мислих изобщо за риска. На такова чудо едва ли друг път щях да се кача.Преди да се мръкне предадох изцяло управлението на нея. Дори не обърнах внимание на града в който ме отведе. Сама намери и хотелската стая.-Тук да спрем…-рече на две преки от хотела.-Трябва да те паркирам. В тази улица…По дяволите, та ти струваш…-Хайде слизай!-засмя се.Послушах я. Преди да осъзная какво става колата беше изчезнала. На нейно място стоеше жена, висока около метър и осемдесет, с бронзова коса падаща до кръста и широки мъжки рамене.-Аз съм колата…-рече ми-Какво ме зяпаш такъв. Жена ли не си виждал…Хвана ме под ръка.-Конструирана съм така за по-голямо удобство. Паркирането коства често големи нерви. Мога да седя и в лотос и на челна стойка, ако искаш. А, мога и да те гушкам като какичка…-засмя се. –Не съм истинска, разбира се. Аз съм колата. Казах ти. -А да летиш можеш ли?Изгледа ме. Не разбра чувството ми за хумор веднага:-Да…Със самолет…За балон съм тежка…Когато излязохме на по-светло се стъписах. Неволно съм спрял. Не знам как съм изглеждал. Не помня реда на мисли. Бяха разбъркани. Стори ми се, че стоя срещу призрак. Тогава тя си тръгна. Не бях толкова малък, че да не разбирам, нито пък бях достатъчно голям за да разбера. Все се надявах да я срещна, но света е широк. Знаех, че имам по-голяма сестра. Чувствах, че е жива. Макар година по-късно са открили момиче което много прилича на нея мъртва край една магистрала. Била е проститутка. Не вярвах това да е моята сестра. Не исках да го приема. Нашите също не бяха сигурни. Според тях сестра ми си беше мръсница, но не толкова глупава, че да тръгне по магистралите. Сега разбрах на кой е напомнял гласа й в началото.-Ти!-изкрещях неволно.-Успокой се. Не съм. Не зная за коя говориш, но не съм. Материята на лицето ми е такава. Виждаш в нея изрази на познати лица. Все още съм в експериментален стадии и е възможно с добрите спомени да извадя и лоши. Ще изключа цветовете които будят асоциациите. Спокойно, само спокойно…-Не си ли?Хвана ме под ръка. Притисна ме към себе си с цялата си механична мощ, но имаше нещо покровителствено и мило в силата която прояви над мен. Сега разбрах как се чувства жена в мъжка прегръдка. -Забрави. Сега си с мен. Лошото е свършило…Не знаеш колко съм забавна.Чувството ми, че е свърхестествено същество чезнеше бавно. Вече не приличаше на нея и не видях в лицето й черти на познати лица, но като че ли имаше душа и то не една. Като, че ли беше погълнала душите на стотици, хиляди хора и оказваше с тях натиск върху моята. Не можех да приема веднага, че това е просто един технологичен продукт. -Ще видиш, ще видиш колко съм забавна. Мога да пия и е предвидено да се държа като пияна, но да не се бия, освен в случаите когато трябва да те защитя. Твърде опасна съм. – засмя се-Доста тежа. И не мисли, че ще ме вкараш в леглото, защото просто няма да издържи…Засмяхме се и двамата. Занарежда техническите си характеристики като кола и като компютърна система. Тупна ме отзад и каза, че това е пълна скръб и скука. -Искаш ли да остана с теб! Плах си, несигурен, нещо ти тежи. То няма да се върне при теб, защото ще му избягаме с моите високи скорости.-Но ти си скъпа.-искаше ми се, как да не ми се искаше, но беше невъзможно. Тя щеше да си остане един красив спомен.-Кажи искаш, ли?Повторих, че е твърде скъпа.-Остави на мен. Всичко ще уредя…-Хайде да поговорим утре. – явно имаше заложена доста търговски програми. Не беше за джоба ми. -Добре, както кажеш.-прегръдката й отслабна, стана нежна като на истинска жена.Доста пихме в лоби бара, а тя знаеше всички вицове, всички мелодии и танци. Попитах я, може ли да прави секс. Отвърна ми:-По принцип – да, но няма да е нищо особено. По-различно от всичко онова което си изживял. Всички програми имам, но не съм истинска жена и няма да откриеш в мен ни различната, ни онази която си имал, а обобщен образ от своите желания. Като мастурбация. Мога да правя нещо повече от секс, същото е, но несравнимо повече. Ще докосна тези нервни окончания които ще те накарат да забравиш кой си и да се прилееш в съзнанието на цял свят и заедно с всички които любят в тези часове, да любиш и ти. За предпочитане е, нали…-Възможно ли е?-Мога го. Не е повече от скоростите които развивам. Има и нещо друго полезно в цялата тази игра. Ти ще забравиш всичко неприятно което ти се е случило днес. Получава се като страничен ефект. Забравя се само неприятното. Приятното се помни.Това което искаш да забравиш се забравя. Останалото – не.А утре помисли, дали ще искаш да ме запазиш…-Добре…добре…-казах нетърпеливо. И каквото обеща – изпълни го. Дори много повече, защото тя не обясни, че под всички има предвид и всички животни дори насекомите. Включително със смъртта на мъжките които биват изяждани в края на половият контакт от женските. Само, че аз преминавах през смъртта без болка, за миг да се прилея в друго тяло в момент на върховната наслада. В тази нощ бях всички живи същества които гуляеха, страдаха, надмогваха болката и я превръщаха във върховна наслада. Имах еднакво ярка паметта на всички и нямах своята. Не може да се опише. Беше прекрасно.Събудих се изтощен до смърт.-Време е да те връщам.-рекох й аз. -Така ли?-засмя се иронично-И това за благодарност. Но няма да ме нараниш. Аз съм неодушевена. Промърморих нещо, че не желая, но така трябва.-Спокойно. Явно не помниш, но ти пожела да ме имаш преди петдесет години и ме изплати.-Какво!-опитах се да скоча от леглото, но тялото ми не беше способно. Беше старо.Едва сега бледи призраци на спомени заприиждаха в главата ми. Това не беше хотелската стая. Минали бяха много години. След онази нощ…-Ти пожела да ме имаш. Тъй като не знаеше как, аз ти намирах работата и уговарях изплащането ми. Скъпа бях и се наложи да поработиш повечко и да се лишиш от много друго. Но заслужавах си, нали?-Защо не помня нищо?Не ми отговори. Стори ми се, че ми се разсърди. Спомних си едни от последните й думи в онази нощ:„Получава се като страничен ефект. Забравя се само неприятното. Приятното се помни.Това което искаш да забравиш се забравя. Останалото – не.”

Уволнен

2008-11-22T11:43:00.000-08:00

-Искам да разбера защо се налага?
-Има си правила.
-Не съм нарушил…
-Точно за това. Тези правила не могат да не бъдат нарушени, ако не си нарушил нито едно, значи си нарушил основното. Ако си нарушил което и да е, уволнението ти пак е основателно. Аз подписах заповедта.
-Ще направя атентат.
-Нищо няма да се получи. С взривното ти устройство най-много да си запаля цигара. Мухльо си!
-Така ли?
-Неудачник. Все тая.
-Имам две дъщери. Голямата иска да следва…
-А аз да ти приличам на Майка Тереза, огледай ме.
-Красива си.
-Не се подмазвай. Нищо против, но си губиш времето.
-Определено не приличаш на Майка Тереза.
-Ами тогава?
-След като вече не си ми шеф, мога ли да те поканя на вечеря?
-И мислиш, че ще се покажа пред хората с такъв като теб. Не можеш да платиш и сметката, но бих я поела и сама, ако имаше стил или пък приличаше на жребец. Утре бюрото ти да е опразнено.
-Имам месец.
-Не ми пречиш, но ще изглеждаш глупаво. Изпразни го.
-Ще се самоубия.
-Нямаш характер.
-Ще изляза на прозореца докато пожарникарите ме свалят. Така ще привлека общественото мнение.
-Ще те забравят до края на седмицата, ако изобщо го направиш, но ти няма да го направиш, защото изпитваш неудобство! Защото твърде ти пука какво ще кажат останалите и за това нищо не можеш да кажеш. Нито да сториш. Стараеш се да бъдеш харесван, даже се заблуждаваш, че си харесван, а си само одобрен…
-Ти си…
-Хайде чакам, кажи го! Не ти стиска! Чакам!
-….за себе си права.
-Не искаше това да кажеш. Не съм ти вече шеф. Уволних те. Кажи го!
-Казах го. Права си за себе си.
-Искаше да кажеш: „ти си кучка!”.
-Защо искаш да бъдеш мразена?
-За разнообразие. Мога да си го позволя. Ти не! Театърът на чувствата около теб те защитава от тревожни мисли, че си неудачник, че не си постигнал нищо, че гръбнака ти е свит, а мисълта сива.
-Какво искаш от мен?
-Да ме мразиш защото е естествено.
-Но аз…какво ще ми помогне омразата?
-Нищо, но не можеш да я изпиташ. Ето туй е, то! Не, че я подтиска интелекта ти. Не можеш да я изпиташ. Нищо не чувстваш освен лека загриженост към семейството си.
-А ти!
-Охо! Господин Тибет, можел да повишава тон. Да ръкопляскаме. Ръкопляс, ръкопляс…
-Кажи какво изпитваш ти!
-Аз съм кучка.
-Е, и?
-Кръвожадност и апетит подуша ли мърша.
-Защо се правиш на това което не си?
-Загрижен ли си?
-Знаеш, че имам други грижи.
-Да, знам. Аз ти ги създадох. Нарочно. Защото ми беше криво.
-Моля те, преразгледай решението си.
-Падни на колене!
-Добре, ето…
-Целуни стъпалата ми…Хей, я се стегни! Няма да преразгледам нищо!
-Защо?
-Знам защо.
-Кажи!
-Още малко и ще се разплаче.
-Не, няма!
-Да. И да се разплачеш не можеш.
-Кажи, защо?
-Писала съм мотивите.
-Това са само поводи.
-Да.
-Искам да разбера защо.
-За удоволствие.
-Не е вярно!
-Не искаш да повярваш, ала е така. Страх те е да приемеш света какъвто е. Гаден е! Има силни хора които могат да те смачкат само за да изпитат удоволствие, но ти не искаш да го повярваш. Нали ще бъдеш лишен от сладките си измами, че си защитен.
-Мога да прекърша врата.
-Опитай! За секунди ще избода с нокти очите ти. Не ми трябва охрана за да се справя с теб.
-Самомнителна си.
-О, да! Много! А ти си уволнен!
-Добре, разбрах го…
-Какво ще правиш сега?
-Сигурно ще започна да пиша. Имам литературни заложби…
-Глупости, липсва ти свобода. Не свободно време ти е липсвало до сега, а свобода.
-Какво право имаш да го казваш.
-Никакво. Но го казвам. Оправдаваш ограничената си същност с ограниченията на ежедневието си. Добре, че те мачкам аз и такива като мен, че ако ни нямаше щеше да видиш, че и без друго си жалък и тогава нямаше да имаш никакво оправдание. И далеч повече щеше да те боли…
-Не си права…
-Кучка съм, да. И това не можеш да кажеш. Какво ще можеш да кажеш с писанията си тогава! Демон нямаш. И муза не можеш да имаш. Безличен си.
-Вече съм уволнен, а това е извън компетенцията ти.
-А ако все пак съм права?
-Ще ходя на риба.
-Притеснен си все за нещо. Нямаш душа.
-Ще рисувам.
-Нямаш усещане за красиво.
-Ще омъжа дъщерите си и ще гледам внучета…Какво те интересува!
-Нищо от това няма да сториш…Ще си търсиш работа и най-вероятно ще намериш. Имаш висока квалификация, а аз не можах да си изкривя душата колкото и да ми се щеше да ти направя мръсно. Написах верни неща в характеристиката ти. Приеми, че имаш добре препоръки от мен. Жал ми е, но ще те вземат и ще си останеш същото нищожество…Виж, станало е един часа. Хей, дремеш ли! Хайде ставай и се обличай! Но мини първо през банята! Жена ти подуши ли парфюма ми, много ще ти дойде. Не искам за един ден да си и уволнен и изхвърлен от къщи….

Джебчийката

2008-11-21T06:39:00.000-08:00

Нямаше да стигне до затвора.
Ритаха я малки и големи, мъже и жени. С бастуни и метли я удряха. С боси пети и ботуши я стъпкаха, а патрулката се бавеше въпреки, че мелето пробуди цял квартал.
Доколкото можеше се пазеше.
Свита на топка покриваше с ръце главата си. Въртеше се в различно посоки, но ударите идеха от всички страни.
Беше почти дете, най-много на тринадесет. Бяла кожа, много светло руса, почти сребриста коса. Толкова крехка, че беше учудващо, че още понася ударите без да се е пръснала на парчета. Побойниците бяха най-малко двадесетина, повечето мургави, някои доста засукани, други голи и боси.
Видях как един малчуган грабна откъртена тротоарна плоча и тръгна към стълкновението.
Въздъхнах, не ми беше работа да се бъркам, малката изглежда крадеше в техен периметър, но ако я убиеха пред очите ми, щяха да ми развалят настроението.
Голям късметлия съм. Исках спокойствие, поне час да слушам ромоленето на реката. Нищо повече. Точно тук и сега ли му беше мястото на това аутодафе.
Викнах. Неколцина ми се озъбиха. Аз това и очаквах. Извадих пистолета и стрелях на педя над главите им. Разхвърчаха се като молци.
Тогава се чу сирената на патрулката. Мъчеше се да се изправи, но твърде много удари беше понесла.
Патрулката приближаваше.
Не ми хареса да я прибират. Доста време се забавиха, а са знаели. Оставили са време за саморазправата, защото явно получаваха процент от тукашните бабаити. Не беше честно да приберат нея. Тя се опита да открадне като всички тук. Те се опитаха да я убият.
-Не ми е работа!-промърморих си.
Грабнах я на ръце. Тежеше колкото мокра възглавница. Изгледа ме учудено. Казах й да мирува и внимателно я поставих в колата. Можеше да има мозъчно сътресение. Когато ми се усмихна ми се стори малко вероятно.
-Къде ще ме водиш?-попита ме, без страх и без много любопитство.
-Мисля, че за теб няма значение.
-То няма…Наистина.-гласът й беше твърде нежен за циганка от улицата. И с тази руса коса…Не приличаше. Изобщо не приличаше.
-Аматьорка си, май.
-Разбира ти главата. Кво ме зяпаш такъв?
-Руса си.
-Баба ти е руса. Аз имам златни ръце. Вземи ме за твоя. Богат ще те направя.
-Не си толкова добра, щом те пипнаха.
-Тези нищо не разбират от крадене. Без да искат ме сгащиха, ама съм много по-добра крадла от тях…Ще ти докажа…
Не й отговорих. Пуснах си музика. Едва ли Джо Кокър й беше познат, ама тези душата им пее. По-добре е да слуша и си тананика отколкото да ми говори. Бръмчеше ми главата и без нея. Бръкнах в джоба, имаше свити банкноти. Доста бяха, не знам колко. Казах й да ги прибере.
-За проститутка ли ще ме изнасяш?
-Това е идея, но не.
-Вземи ме за твоя. Ще ти крада. Искам да ти платя.
-Не искам да ми плащаш нищо.
-Мога да ти духам.
Кипнах. Без да знам защо. После ми стана смешно, но й рекох спокойно:
-Не искам да ми плащаш нищо! Ясно?
-Не знаеш кво губиш.
Обидена на заприлича на голяма и ме разсмя.
-Ти имаш ли си жена?
-Да. Имам.
-Глей го ти. А деца. Имаш ли си?
-Да.
-А защо искаш да умреш?
Стресна ме. Откъде…Не, не можеше да знае. Някакъв цигански трик.
-А ти защо си руса?
-Албинос съм.
-Не си. Лъжеш.
-Не знам какво съм, ама и ти не знаеш. Не знам защо съм руса, а ти защо искаш да умреш.
-Дължа много пари.
-А защо ми даде?
-Казах ти: много.
-Ти много ми даде.
-Престани! Много. Ти не знаеш!
-Мога да крада за теб и ти да си ги върнеш.
-Не искам никой да краде за мен. И аз не искам вече да крада за някого. Ясно?
-И ти ли си крадец?
-Да. Бъркам малко по-дълбоко.
-С компютър ли?
Имаше интуиция. Всичко надушваше. Все едно четеше мисли.
-Почти. Няма значение. Просто няма да ми видиш ръката в нечий джоб, но си е там.
-Ти ме уби, бате. Много…как му викате…енигматично, говориш.
-Енигматично ли? – засмях се-Ходиш ли на училище.
-Енигматично.-отвърна ми и се засмяхме и двамата.
-Към морето отиваме, нали?
-Да. Но където кажеш ще те оставя.
-И ти си един мъж. Мога да ти помогна. И ти да си върнеш парите.
-Невъзможно е, сладурче.
Настръхна като котка. За минута промени облика си и изглеждаше двойно по-възрастна. Гневна, изтичаше яростна стихия от нея. Сияеше от гняв.
-Няма невъзможно. Няма. Няма. Ясно? И ще ти помогна. Няма невъзможно…-енергията й изтече, сви се като коте и почти проплака-Ти си тъп.
-Можеш да ме оставиш вече. Минахме табелата. Каквото можах помогнах ти. Повече не мога. От там нататък си ти?
-А ти?
-Какво аз. Пак ще крада.
Кимнах с разбиране и спрях колата.
Нямах намерение да навлизам в града. Намерих едно скалисто място. Заслушах се във вълнолома. Затворих очи.
Допрях дулото.
Тъпо беше.
И натиснах спусъка.
Щракна.
Дръпнах затвора. Не изскочи патрон. Но пълнителят трябваше да е пълен. Без куршума в дулото който бях изстрелял за да сплаша нападателите й.
Къде се бяха запилели патроните.
Тя?
Но пистолета беше в кобура под мишницата ми. Как ще се протегне до там. Ще го извади, ще извади патроните от пълнителя и ще го постави обратно.
-Не! Не може. Това е невъзможно.
„Няма невъзможно! Няма…Ти си тъп…Каквото успях помогнах ти, нататък си ти…”
Засмях се.
-Глупости.-промърморих.
Бръкнах в джоба до кобура и намерих сгънати парите които й бях дал.
Странно е крадлива циганка да върне пари, но това с пълнителя е невъзможно…
Но къде са, къде са патроните!
Не, не мога да умра без да разбера направила ли го е или не. Ще я намеря да я питам…

Розите и вишната

2008-11-17T00:29:00.000-08:00

Тя не беше с всичкият си, а аз влюбен в нея. И как ли не, та дори дрипите в крак на клошарската модна тенденция й стояха така както еротичното бельо на модел от лъскава страница. Пясъчно руса, а кожата й ми се струваше прозрачна и под нея няма органи, а снежен пейзаж в миг когато лъчите фино са обагрили белият непонят. Приличаше на агел, не на човек, това разбира се ме дразнеше, но не можех да си призная и че ме привлича. Недъга само допълваше въздействието. Виждал бях и преди това малоумници, а в последствие видях още повече и какви ли не, но нейното лице притежаваше дълбока изразителност и излъчваща интелигентност. Почти не говореше, странеше от света и почти не излизаше от двора на съборетината с която живееше с майка си която беше по-откачена и от нея. Имах чувството, че освен двете в колибата им живеят прасета или горски същества с неизяснен произход. Така нещастно бе напукана и килната, че нарушаваше физическите закони, че някак си издържаше и под натоварването на слънчевите лъчи, а това, че не рухваше и при дъждовете ми се струваше абсурд. Но градината с розите беше нещо различно. Розите са красиви, царици на цветята са, но в нейните имаше някаква магия, те бяха богини и сигурно й отговаряха защото докато тя се грижеше за тях я забелязвах как им й говори. Явно нямаше нищо освен розите. Тъпо беше, но нямаше нищо освен тях. Дали това бе препитанието на двете болни жени така и не разбрах.
Дълго, дълго събирах кураж докато най-накрая направих това което исках. Поканих я на среща. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако ме разбере няма ли да започне да капе пяна от устата й или да избяга куткудякайки, но тя просто ми отговори:
-Ти си по-малък.
-Есента ставам на седемнадесет, но ти ако имаш предвид някой плешив чичко с лимузина ще отложа срещата си с някоя година.
Покри с ръка усмивката си досущ като дете. Не знаех, че умее да говори при това не пелтечеше и не си плюнчеше.
-Добре! Къде ще ме заведеш?
-Ще облечеш тези неща нали?-подадох й сака. Бях свил дрехите от сестра ми. –Ще импровизираме. Ще видя, но сега се облечи.
Пак се усмихна като възпитаничка на детска градина като видя парцалите в сака. Нищо особено, просто прилични, но за какви ли ги смяташе тя. И това не разбрах. Появи се след по-малко от десет минути и нито успях да преглътна лекото възклицание, нито в първият момент да позная дрехите, на сестра ми седяха различно, това бяха дрехи за същество от друга планета, от планетата на любовните фантазии и то излизаше сега с мен. Боях се даже да я хвана за ръка. Тогава тя ме хвана и забравих, че е луда. После кино. После купон, държеше се като всички останали, малко по-мълчалива и по-отнесена, но не и ненормарлна, ако някой я познаваше от преди това сто процента не я позна и мъжката половина много, много ми завиждаше. Изпратих я до дома. Целунахме се пред вратата и съборетината я погълна. Излезохме и на другият и на по-другият ден. Излизахме месец и стигахме само до целувки и малко по-дръзки опипвания докато една вечер тя не се опита да ме отблъсне, а аз я бях повалил в тревата в парка. Опитваше се да пищи, но тъй притисках устните й със своите, че не можеше да издаде звук. Постепено съпротивата й отслабна, стори ми се, че умря и се отдръпнах, но тя просто лежеше като препарирана. Ядосах й се.
-Обичам те. Не мога да те изнасиля.
Не ми отговори.
-На седемнадесет съм и до този момент…-не успях да го кажа, но тя изглежда нямаше и да разбере защото беше откачена.
-Хайде ставай!
Разплака се. Продължихме мълчаливо към дома й.
-Ти ми харесваш…-смотолеви по пътя-….но…
-Моля те!-троснато я прекъснах, а тя продължи тихичко да циври.
Побърках се от яд. Идеше ми да излеза от кожата си. Омекнах малко когато откъсна една роза и ми я подаде. Като ли скъса част от себе си. Този път не се целунахме, нито си уговорихме среща.
Докато се отдалечавах пак ме овладя беса. Хвърлих ядосано розата и я стъпчих:
-Какво! Какво! Какво искаш! Що за фантазии имаш! Кого очакваш! Такъв съм, реален! Истински!
Още малко и щях да се разплача. Изкрещях няколко пъти с все сила и сигурно съм разплакал няколко бебета в квартала и сепнал някой заспал старец. После влезнах в една квартална кръчма, напих се с алкохолиците, а когато излезах идеята ми беше назряла. Майка беше купила една вишня. От няколко дни все се канеше да я засади, но отлагаше. Стори ми се много, много възбуждащо да посадя едно дърво в градината на непорочната красавица.
“Ще ти засядя в градината дръвчето. Не ми пука желаеш ли или не.”
Преди да го направя пих още. Нямаше смисъл да накъсвам розите, но го направих.
“Е, тя пък сигурно ще изтръгне дръвчето ми!”
Не го направи. Виждах я да седи сред разплените рози и да съзерцава дръвчето. Не съумях да се приближа. Гледах я както тя гледаше дръвчето. Без да я разбирам. Така беше и на следващият и следващият ден. Реших повече да не се разстроивам. Не трябваше да го правя, но нищо вече не можех да променя. Хубаво гадже беше, но не за мен. Не трябваше да го наранявам. Времето течеше. Вече живеех далече. Бях добър съпруг и щастлив баща, но веднъж докато гостувах на нашите кой знае защо се сетих за моята странна любов. Отидох да я видя и не се приближих повече от последният път. Бяха минали пет години, рози нямаше, а тя състарена невероятно стоеше пак както някога и се взираше в порасналата вече вишня. Дни наред не можах да мигна, а нашите не разбраха защо бързам да си тръгна. Излъгах ги, че служебни ангажименти са ме принудили да прекъсна отпуската си.
Изтекоха още десет години до онази сутрин в която разбрах, че се е обесила на вишнята.
Не посмях да занеса на гроба й роза.